Нощна импресия

Една малко творческо упражнение, импресия или сън…

Вървях забързано по алеята в мрачния парк. Нямаше и помен от улично осветление. Знаех, че ме търсят. Знаех, че нито тук, нито където и да било, щях да намеря спасение. Можех само да се надявам, че ще успея да отложа неизбежния край – с ден-два, с няколко часа или поне с няколко минути.
Хладен вятър проникваше през дрехите ми. Кожата ми беше настръхнала от допира му. А може и да не беше вятърът. Сигурно беше докосването на страха.
Отстрани се издигаха високи тъмни дървета, чиито корони шумоляха с тревожен безгласен напев. Наоколо бродеха тъмни фигури – тихи, сливащи се със сенките, дебнещи и търсещи. Търсеха мен. Бяха навсякъде – толкова много, че беше истинско безумие да се опитвам да се скрия.
Накрая в пристъп на лудост реших просто да мина спокойно и равнодушно покрай тях. Забавих ход, зареях поглед в нищото напред и продължих с равномерни стъпки, подминавайки сенките една след друга. Те не ми обръщаха внимание. Търсеха беглец, който тичаше и се криеше сред дърветата. Който с издрани от бодилите дрехи и изцапани с кал ръце приклякаше в храстите. Игнорираха ме напълно, защото ме приемаха за един от тях – конкурент, който искаше да залови преследваната жертва и да отмъкне изпод носа им обещаната награда. Почти бях достигнал края на алеята. Тъмните хора намаляваха и изоставаха покрай мен. За първи път почувствах бегла надежда, някаква химера, сладко шепнеща увещания за оцеляване и живот по-дълъг от няколкото часа подаяние на съдбата, на които се надявах по-рано.
И тогава някой ме извика по име. Нелеп поздрав на бегъл познат – случаен минувач, който не подозираше какво се случва около него, който не се вълнуваше от мисли за гибел и кръв, а от добри маниери. Разсеяно го погледнах, отвърнах с усмивка и махнах небрежно с ръка, продължавайки пътя си. За щастие поне осъзна, че нямам намерение да се спирам и да разговарям с него. Всъщност вече нямаше значение. Усетих раздвижване зад гърба си. Разговор по радиостанция. Надеждите изтекоха в канавката като мръсна дъждовна вода – прозрачно чиста, докато падаше на тлъсти капки от облачното небе, но мътносива и воняща на нечистотии, щом докоснеше прашния напукан асфалт.
Бях обграден. Усещах присъствие навсякъде около себе си. Хищни, алчни очи на врагове, които искаха да впият черните си нокти във все по-лудо препускащото ми сърце. Излизайки от парка, се отправих към дома. Там щях да очаквам присъдата си. Нямаше смисъл от повече игри, от още агония, която само щеше болезнено да удължи очакването за гибел. Отключих вратата и влязох. Дори нямаше смисъл да я затварям зад себе си. След мен нахлуха тъмните фигури.
Самият Той вече беше получил сигнала и бе дошъл. Не се беше забавил дори за миг. В ръцете си държеше карабина, чиято гладка метална цев зловещо проблясваше в полумрака. Безцеремонно я насочи към лицето ми.
– Не е необходимо. Защо го правиш? – опитах се да увещавам аз, но сигурно звучах като циврещо бебе. Спомнях си много добре защо беше необходимо. Спомнях си перфектното голо тяло на съпругата му и нейните изпъкнали, влажни от допира на езика ми, зърна. Спомнях си зелените ѝ котешки очи, присвити от страст. Спомнях си разтворените ѝ устни и тихите ѝ стонове. Спомнях си топлината на тялото ѝ, когато проникнах в него.
И това беше последната ми мисъл. Пушката гръмна. Оглушителен, стряскащ гръм, който отекна и сля в себе си целия звук на света, за да сложи край на всичко. Бялата варосана стена зад мен се оцвети с налудничави червени пръски, сякаш нарисувани от художник психопат. Ако имаше прераждане, щях да проверявам с чия жена си лягам.

 

heart splash