“ЛАМЯ” ЕООД – нов откъс

“ЛАМЯ” ЕООД вече се разпростира на два пролога и три глави. Животът на Станимир никак не е лесен, а го чакат още какви ли не предизвикателства и проблеми. Въпреки че по-голямата част на текста е непубликувана и строго пазена в тайна, ще си позволя да Ви споделя началото на трета глава. Освен всичко друго действието се развива в Западния парк край Люлин и има ново зверило

Западен парк, София

Бледа синкава виделина все още опасваше западния ръб на кухото мастилено небе. Мрак, обгърнат с плащеница от безмълвни сенки, пълзеше към сърцевината на парка. Всички бяха изчезнали – шумните пискливи деца, бъбривите майки с бебешките колички, възрастните, подпиращи сенилни тела на потропващите по паважа бастуни, мъжете, чиито озъбени кучета серяха в моравите и тичаха като фурии да гонят фризбита и пръчки, дори конните полицаи с техните високи красиви животни, нагазили в ниската трева между няколко кръстосващи се пътеки.
Бяха само двамата. Тя – снажна, с изправени рамене и завързана на опашка светлокестенява, почти руса коса. Облечена с тънко черно палтенце и вълнен клин. Дамската ѝ чанта беше небрежно преметната през рамо. Походката – уверена, леко забързана. Токовете на ботите ѝ докосваха неравния изронен асфалт, издавайки отчетлив равномерен звук. Веднъж-дваж хвърли коси погледи встрани, но така и не се обърна назад. Дали, все пак, не беше притеснена, защото вечерта напредваше и мракът я галеше с дългите си студени пръсти.
Любо безшумно се прокрадваше зад нея. Скъсяваше дистанцията бавно, внимателно. Тъмните му дрехи го превръщаха в част от пейзажа. Ниско нахлупената качулка на сивия анорак скриваше лицето му, но отдолу кафевите очи бяха живи и бдителни.
Изведнъж тишината умря, безмилостно разсечена от триенето на стомана в стомана. Влак преминаваше с тежък метален грохот по скритата зад дърветата ЖП линия. Любо изруга наум. Твърде рано. Не беше готов. Минута-две по-късно и шумът щеше да заглуши виковете на момичето. Беше малка композиция. Отдалечи се бързо и тътенът заглъхна. Останаха само спорадичните възгласи на уплашени птички, скрити из гъстите сплетени храсти.
Никога досега влакът не му беше помагал. Преминаваше твърде рано или твърде късно, а най-често изобщо не се появяваше. Но Любо знаеше как да действа. Беше го правил десетки пъти и винаги се беше измъквал. Два-три пъти ненадейно изникнали минувачи самоотвержено го бяха преследвали, а веднъж след него даже се спуснаха полицаи. Полицаите се оказаха най-мързеливи. Потичаха двеста метра и едва не припаднаха от задух. Започнаха да се обаждат по радиостанциите си, да викат подкрепления. Докато обмисляха как да го обкръжат, той се беше слял с гмежта по улиците на града и беше изчезнал.
Не изпитваше съжаление или угризения. Да – беше крал, беше причинявал болка… и по-лоши неща беше правил. Такъв беше неговият свят. Ако съдбата, всемирният разум или някое високомерно същество, надничащо от небесните селения и наричащо себе си Бог, очакваше от него да живее добър и смирен живот, щеше да му даде шанс. Щеше да го дари с грижовни и обичливи родители, да му предложи нормално детство и свестни приятели, а не да го гледа как се гърчи на улицата в агония и нищета. Любомир Тошев се беше превърнал в неделима част от клоаката, в която се беше родил. Той не чертаеше дългосрочни планове за бъдещето си. Всъщност дори не мечтаеше. Откакто се помнеше, Любо просто оцеляваше. Но пък именно в това беше дяволски добър. Ако имаше късмет, още утре щеше да се разплати с Жоро Пъпката. Така щеше да си спести гледката на уродливото му лице, отблъскващата миризма на немити зъби и демонстративното облизване на ножа с върха на езика, последвани от любимата заплаха как щял да му порне корема и да напълни червата му със свинска кайма, за да си направи суджук и да го остави да съхне на вилата в Божурище.
Бяха навлезли в един от най-глухите и затънтени краища на парка. Любо прецени, че е време да действа. Той връхлетя изневиделица. Стисна презрамката на дамската чанта с дясната си ръка и дръпна с всичка сила, за да я изхлузи от рамото на момичето. С лявата си ръка я удари странично в лицето. Тя изпъшка и се свлече на колене, но не пусна чантата. Притегли я към себе си с такава сила, че за момент Любо загуби равновесие и едва не падна отгоре ѝ. Това го изненада и обърка. Отдавна не му бяха оказвали подобна съпротива. Момичето беше плещесто и силно. Може би спортуваше Тае Бо или друга подобна простотия. Той опита да я ритне в главата, но тя се защити. Тогава я изрита в ребрата, изтръгвайки от гърлото ѝ сподавен писък. Хватката ѝ се отпусна и Любо отново понечи да изскубне чантата. Внезапно тя се стрелна напред и заби юмрук в слабините му. Заслепен от болка, той изръмжа и се строполи на земята, свит на кравай. Краката му конвулсивно замахаха във въздуха. С насълзени очи видя как момичето тромаво се изправя и понечва да избяга.
– Проста шибана кучка! – изруга Любо и я подсече с крак, за да я спре. Тя се хлъзна, превъртя се на една страна и падна възнак. Асфалтът посрещна главата ѝ с глух удар. Отрони тих провлачен стон.
Куцукайки Любо придърпа тялото в полянката отстрани на пътеката. Парещата болка в слабините му не стихваше. Върна се за чантата и после се дотъркаля обратно в помръкналата зеленина, пропита от дълбокия мирис на трева и пръст. Обграждаха ги бодливи храсти и гъст буренак.
Трескаво зарови в чантата – напипваше козметични продукти, влажни кърпички, очила, някакви хартиийки, прилежно сгънат копринен шал. Измъкна поостарял модел мини смартфон, погледна го намръщено и го пусна обратно. В едно странично отделение намери сиво портмоне от еко кожа. Изтръска го яростно. Изпаднаха 18 лева и някакви дребни монети.
– За тва ли беше цялата работа, кучко проста? – сухо изграчи Любо с пресипнал глас. Тресеше се от напрежение, гняв и болка.
Погледна момичето. Очите ѝ бяха широко отворени и вперени в неговите. Той прочете в тях безпомощност и страх. „Защо не се уплаши още в началото, тъпачко? Защо реши да се бориш с мен за 18 лева?“ Лицето ѝ беше хубаво – с дълъг тънък нос и сочни бузи. Дъхът излизаше на тежки, хрипливи стонове от притворените ѝ влажни устни. Омачканата трева под главата ѝ беше пропита с кръв.
За първи път от много време насам Любо усети как го обзема паника – сковаваше мускулите му в безмилостна студена прегръдка. Умът му блуждаеше като изгубено дете, което плаче за майка си. Той опита да въдвори някакъв ред в хаотичните си мисли: „Ако те оставя тук, ще умреш до сутринта – прошепна той, без да знае дали говори на себе си или на нея – Ако не умреш, обаче – преглътна тихо, – ще стане още по-лошо.“
Сенките около Любомир пъплеха една към друга, сливаха се и се сгъстяваха, тласкани от могъщо невидимо съзнание. Към него се протягаха безформени ръце. За миг нечии ледени пръсти сякаш докоснаха мозъка му. „Станалото е станало. Не можеш да върнеш времето назад“ – шепнеше глас – търпелив, успокояващ, ласкаещ.
„Не мога да върна времето назад – повтори той, за да се убеди, че мислите са негови – Това, което е започнало, трябва да се довърши. Тя ще се мъчи, ще агонизира – или раната ще я убие, или студът. А ако някой я открие… ако я спасят? Ще ме познае. Ще ме издаде. Ще прекарам остатъка от проклетия си живот зад решетки. Там е пълно с такива като Жоро Пъпката. Ще ме бият. Ще искат да ме шибат. Не трябваше да става така… не трябваше… не трябваше… Защо, кучко?“
Момичето се изкашля силно и тялото ѝ се разтресе. Сякаш се опита да повърне. Любо обхвана главата си с ръце и стиска, докато не го заболя. „Може да оживее… може да е малка повърхностна рана… аз не съм убиец. – Той се усмихна горчиво, а накрая започна да се смее, понесен от вихъра на лудостта. – Глупак! Защо направо не я вдигнеш на ръце и не я занесеш в болницата? Разкажи на лекарите как си опитал да я ограбиш, как се е борила и как без да искаш си ѝ сцепил главата в асфалта. Помоли ги да се погрижат добре за нея. А после може по живо по здраво да си тръгнеш. Ако все пак се оправи, тя ще ти е благодарна. Баща ѝ, майка ѝ, брат ѝ, бабата, вуйчовците, лелите – всичките шибани роднини ще са ти вечно признателни. Гаджето ѝ ще те потупа по рамото и ще те поздрави за добрия урок – да не оставя друг път приятелката си да обикаля по парковете нощем.“
Смехът му постепенно премина в сухо ридание. Изведнъж той се надвеси над момичето. Сякаш в просъница видя как поклаща глава в безсловесна молба. За да не оставя отпечатъци, Любо не обгърна врата ѝ с ръце, а го притисна с длани, около които омота края на широката си потна тениска. Тя не опита да се бори. Тялото ѝ се гърчеше. Краката ѝ се мятаха спазматично. От устата ѝ изригнаха грозни агонизиращи звуци и гъста жълтеникава слюнка, примесена с кръв. Лицето ѝ посиня и изстина. Очите угаснаха.
Той се отпусна до жертвата си безсилен и сломен. Гъстият лепкав мрак около него беше оживял и ликуваше, пропит от насладата на щедрото жертвоприношение. Във въздуха изплуваха недъгави лица, които се кривяха в кошмарни уродливи гримаси. Топяха се и се сливаха едно в друго като нагорещен черен восък. Сетне пак добиваха смътни очертания и малките им зъбати усти се извиваха в безумни зли усмивки. Десетки очи го наблюдаваха и примигваха в напрегнатата тишина – бели като стар арктически лед, мътно жълти като кехлибар, ярко оранжеви като тлееща жарава и червени като прясна кръв.
Любо трепереше и се гънеше като лист. Не знаеше дали разсъдъкът му не е отлетял заедно с последния дъх на проснатото в тревата момиче.
– Дай ми живота си! – повели мракът. Устите на малките гротескни лица се отваряха и затваряха, но от тях не излизаше и звук. Думите проникваха през крехката му плът, стържеха по костите му и се впиваха директно в мозъка.
– Кой си ти? – питаше Любомир, без да е сигурен дали е изрекъл въпроса на глас.
– Аз съм теб и ти си мен – отвърна мракът. – Аз съм твоят окаян и лишен от смисъл живот. Аз съм твоята самота и твоето упование. Аз съм твоята равносметка и твоята закъсняла съвест. Аз съм твоето спасение и твоята гибел, убиецо! Всичко може да свърши тук и сега – цялата безпътица, съжаление и болка… Дай ми живота си!
Пръстите на Любомир напипаха малкия сгъваем нож в джоба на омачканите му раздърпани панталони. Стисна го здраво в двете си ръце и го вдигна над главата си. Движенията му бяха сковани, бавни. Сякаш нечия непреодолима воля безпрекословно се разпореждаше с тялото му, а той беше страничен наблюдател на ужасяващ ритуал. Понечи да изкрещи, но гласът му се удави в пронизителния писък на локомотивна свирка. Дълга товарна композиция, идваща от Перник, тъкмо преминаваше по железопътните релси зад непристъпната стена от дървета и храсти. „Точно навреме“ – беше последната му мисъл. Едно прецизно движение и Любомир се свлече върху тялото на жертвата си – в гальовната кадифена прегръдка на мрака…

03-park

Западен парк – худ. Веселин Чакъров