След “Наръчника за оцеляване на туристи в Пекин” на дневен ред идва страната на изгряващото слънце и един много специален фестивал, който година след година събира хиляди фенове на комерсиалната и традиционна японска култура в София. Радвам се, че мога да споделя впечатления и снимки от първа ръка като гост фотограф на тазгодишното издание на Анивенчър, но това далеч не е всичко…
С тази статия добре ще се позабавляваме. Предстои ви едно истинско филмово приключение с маркетингов привкус. На пук на критиците, анализаторите и псевдо-разбирачите, ето го и моя ТОП 10 за филмови трейлъри…
Преди няколко години именно този разказ ме върна към писането и аз си го обичам много. Добре знам недостатъците му: той не следва традиционните жанрови рамки и страда от болезнена безсюжетност. Но именно в това се коренят и неговите достойнства – способността да придаде нова сетивност и картинност на света. Една различна гледна точка, изпълнена с меланхолия, самота и поетичност, доколкото скромните ми способности позволяват. Приятно четене…
Обичам да мисля за своя блог като за едно малко прозорче, от което може да се насладите на необичайни цветове и пейзажи, да почувствате игривата тръпка на бягството от ежедневието и да усетите горещия полъх на лятото. Ще ми се да ви дам възможност да надникнете и от прозорчетата на други хора, за да усетите колко необикновени, разнолики и пъстри гледки се разкриват от тях. На вашето внимание представям моята талантлива и усмихната приятелка Бо…
Есента заминавам на дългоочаквано пътешествие до Китай. В момента уреждам формалностите. С моите приятели решихме да отседнем в малък семеен хотел в центъра на Пекин. Оказа се, че съдържателката – Синди е учила в Австралия и владее чудесен английски. Едно от първите неща, които Синди държеше да направи за нас, е да ни предупреди за всички опасности, дебнещи лекомислените чужденци в Пекин и останалите китайски градове. Тя е изготвила подробен пътеводител за оцеляване…
Скоро стигаме до достолепния символ на Видин – крепостта “Баба Вида”. Непристъпните каменни стени пазят неузнаваемите тайни на две хилядолетия история. Посетителите могат да се разхождат необезпокоявани из вътрешните дворове и помещения, да гледат отсрещния бряг на реката през бастионите и да надзъртат от върховете на кулите…
Разказът е писан преди около 3 години и е вдъхновен от истински събития. С интерес забелязвам, че някои от темите, разгледани в него, впоследствие формираха централни сюжетни линии в популярни български сериали. За мен, обаче, предпочитаната и най-въздействаща форма на изкуство си остава добрата проза. Приятно четене…
Ще ви заведа на едно невероятно пътешествие, което ще събуди дълбоко погребани под тежестта на годините спомени. Пригответе се за среща със забравените герои и истории, които са ви съпътствали в детството! Поемете си дъх! Затегнете коланите! Обратното отброяване започва…
Гражданското общество в България се влачи на четири крака с разпорен корем и червата му оставят димяща диря по прашните, осеяни с дупки пътища. В исторически план този крах настъпва с подтискащо постоянство, бавно, но сигурно, в продължение на десетилетия. Ето как и защо се случва това…
Хайде на екскурзия! Маршрутът в общи линии е ясен – Северозападна България! Решили сме, че единствената сигурна спирка е Видин. За да е интересно, промени може да настъпят във всеки един момент, когато ни скимне. Малкият зелен ситроен C3 лети по Ботевградско шосе, слънцето обилно ни залива с лъчите си, а аз блажено нагъвам пирожка с боза и в този миг животът е прекрасен.
Сергей Станишев е разгневен. Размахва отривисто ръце. Изпълнен е с дръзновение и опиянение от скучното си празнодумие сякаш тъкмо е гаврътнал на екс няколко чашки пиня колада. Обсебил е микрофона, прилъскал го е като ревнива любовница и пъргавите му пръсти милват с гальовен трепет потната пластмасова ръкохватка…
Вече повече от 20 години държавни мъже и общественици, с риск да им излезе лабиален херпес на устните, настървено се плюнчат и повтарят до полуда словосъчетанието “гражданско общество”. То звучи загадъчно като екзотичната съставка от джунглите на Амазония в лекарството срещу косопад, което Хорст рекламира всеки следобед преди новините на турски. То звучи като част от заклинание, познато само на малцина стари вещери, които се събират в мазата на пенсионерския клуб в Люлин и кроят планове за завладяването на света. Никой не знае има ли го, няма ли го и дали въобще някога се е срещало по българските земи…
Стиховете, които ще прочетете, са писани през късната есен на 2004-а и към днешна дата са последният ми опит за сериозна поезия. Не са много старите ми произведения, под които бих се подписал без многобройни преработки. Това, обаче, е едно от тях и го представям на вниманието ви по същия начин, както се роди – върху измачкан лист от тетрадка, през една късна ноемврийска вечер в студените общежития на студентски град, преди толкова много години…
Ще ви запозная с личността и творчеството на един музикант, който през цялата си тридесет годишна кариера с неотклонно постоянство е следвал емоциите, интуицията и вродения си гений, бягайки далеч от комерса и евтиния кич, за да остане в сърцата на милиони…
В оставащите минути до края на празника, най-сърдечно пожелавам на всички именници да направят света около себе си цветен, пъстър и благоуханен като красивите цветя и дървета, чиито имена носят!
– Ти луд ли си? – отсече Жоро. – Аз от много отдавна не гледам новини! Знаеш ли колко по-добре се чувствам?
Сигурно е прав. Българските новини не щадят своите зрители. Те не са напоени със сладък сироп като саралиите, които правеше баба ви. Не са просмукани от евтин розов позитивизъм. За разлика от лесносмилаемите холивудски бози, щастлив край липсва…
Ще вляза в дома ти със тихия залез,
когато лъчистото слънце умира,
ще отворя прозореца в твоята стая
и самотен безмълвно ще чакам,
невидим за целия свят.
Отдавна исках да създам този блог, но както обикновено се случва, нещата в крайна сметка се развиха внезапно и спонтанно. Щом четеш тези редове, а аз държа да наминаваш честичко, ще ти кажа какво ще направи този блог специален…
