Софийски импресии
Обичам софийските улици
през мъртвопияните есени.
Тихи са старите сгради
сред сенките спящи унесено…
Обичам софийските улици
през мъртвопияните есени.
Тихи са старите сгради
сред сенките спящи унесено…
Затворих лятото в буркан,
обсипах дъното му с пясък,
поканих слънчевия плам
да го залее с топъл блясък…
Четеш ли писмата ми? Пиша стотици…
и всяко едно адресирам до теб.
Летят на крилете на белите птици,
подети от вихъра в луд пирует…
4 години от създаването на блога. Знам, че не пиша толкова редовно, колкото би ни се искало, но съм изцяло ангажиран с други проекти. Те ще ми помогнат да продължа развитието си на творец в съвсем нов етап. А дотогава – едно съвсем прясно и леко меланхолично стихотворение…
Много често ме питат дали пиша стихове – от близо десет години не бях.
Ето нещо от днес…
Стиховете, които ще прочетете, са писани през късната есен на 2004-а и към днешна дата са последният ми опит за сериозна поезия. Не са много старите ми произведения, под които бих се подписал без многобройни преработки. Това, обаче, е едно от тях и го представям на вниманието ви по същия начин, както се роди – върху измачкан лист от тетрадка, през една късна ноемврийска вечер в студените общежития на студентски град, преди толкова много години…
Ще вляза в дома ти със тихия залез,
когато лъчистото слънце умира,
ще отворя прозореца в твоята стая
и самотен безмълвно ще чакам,
невидим за целия свят.