Писатели, художници, богове и герои…

October 7, 2017

Горд съм, скъпи приятели, че на страниците на моя блог гостуват двама изключителни творци и приятели: 

Петър Станимиров e eдин от дойаените на комиксовото списание “Дъга”, световно признат илюстратор на Стивън Кинг, именит издател на книги-игри в зенита на тяхната популярност през деветдесетте, арт директор с 10 годишна дейност в Haemimont Games и брилянтен художник, чиито творби красят десетки книги, включително и двата ми романа…

Навярно Елена Павлова е една от най-успешните и изявени дами в българската фантастика, която може да се похвали с авторство на близо 10 романа, неколцина антологии с разкази и повече от 20 книги-игри. Елена създава силни произведения във всички спекулативни жанрове като фентъзито и хорърът са нейни изкусни специалитети…

От няколко години Пепи и Елена работят неуморно по един от най-амбициозните проекти в родното книгоиздаване – тетралогията “Пръстенът на Нибелунга”. В навечерието на излизането на четвъртата книга от поредицата и предстоящата по случая изложба, ние ще си говорим за дългогодишния път на тази мечта, преди да се реализира в нещо веществено и много много красиво…

Пепи, доколкото знам поредицата, „Пръстенът на Нибелунга“ е крайъгълен камък в творческия ти път. Би ли ни разказал какво представлява този епохален проект и как се стигна до неговата реализация?

Пепи: Какъв камък, това си е обелиск.
Преди много, много години, когато светът и аз бяхме млади, открих за себе си оперната музика и посветих много време да изслушам по-известните арии и опери. Честно си признавам, че Вагнер ми се опря. Няколко пъти опитвах да изслушам оперите му, но винаги се изнервях и отказвах още в началото. Явно за мен той е твърде сложен. За да не се изложа съвсем, реших да прочета поне либретото на “Пръстенът на нибелунга”, та да знам за какво става дума в тази най-известна негова тетралогия. С изненада открих, че това е една великолепна фентъзи история,  която си заслужава да достигне до повече хора.
През годините на няколко пъти се опитвах да направя нещо по нея. Идеята беше с текст и рисунка преработеното либрето на Вагнер да стане книга, но до 2013-а година не успях да открия издател, който да повярва в потенциала ѝ. Един ден с Краси Деспотова – художник на издателство „Кибеа” си говорехме за нереализирани мечти и ѝ споменах за „Пръстенът”. Беше впечатлена.  Предложихме идеята на Мариана Златарева. Нито секунда колебание. Някой трябваше да напише историята, а аз знаех кой. Предложихме на Елена и се започна.

Елена, как се адаптира опера в роман? Какви волности си позволи?

Елена: Книгите като правило лесно и „линейно“ могат да бъдат адаптирани във филми или пиеси – част от съдържанието се губи, но не е необходимо историята да се променя силно. При операта не е така. Сюжетът там играе второстепенна роля за сметка на драматичните моменти; фокусът е не толкова върху епиката, колкото върху отделните сцени. Съответно, за превръщането на операта в книга, действието трябва да се пренареди последователно, да се потърсят и изтъкнат сюжетните пикове, да се запълнят липсващите части, за които либретистът не е намерил място. Забавно е, понеже това изисква и да се обяснят нелогичностите и недостоверните обрати, присъщи на операта като сценично изкуство; да се издири мотивацията, предизвикала един или друг ход на героите. Книгите изискват читателят да се потопи в света им и да повярва в случващото се, операта разчита за целта на вярата в музиката.
Донякъде процесът прилича на адаптирането на книгите на Дж. Р. Р. Мартин в сериал. Приликите с оригинала са много, но медията е различна и изисква промени, които постепенно се наслагват и разцъфтяват в сходен, но различен от оригинала резултат.

Това далеч не е първият съвместен проект между Петър Станимиров и Елена Павлова. И все пак… трудна ли беше съвместната работа на автор и художник, които в конкретния случай сякаш имат равнопоставени роли? Срещахте ли различия по дадени въпроси и как изглаждахте своите разногласия?

Пепи: За мен най-тегаво беше началото, но радостта, че отново работя с Елена беше огромна и омаловажи всички трудности. Двамата непрекъснато се консултирахме и внимавахме да не прехвърлим мярката на приличието и възпитанието, защото целта беше да направим книга подходяща за всички възрасти. Работили сме толкова много заедно, че си имаме пълно доверие и уважаваме работата на другия. А ако разумни хора гонят заедно една и съща цел, не може да има разногласия.

Елена: Ролите определено са равнопоставени и предизвикателството е огромно; писател и художник черпят вдъхновение един от друг и се балансират взаимно. Случваше се многократно да правим промени в текста на база на сътворената по него илюстрация. Един от най-забавните разговори беше покрай илюстрирането на „Валкирия“: в магазинче за ръчно изработени играчки например проведох безумен телефонен разговор, в който ставаше дума за събличането на мъж, неговото раняване и окървавеното му тяло. Очите на продавачката ставаха все по-големи и по-големи, а аз бях влязла да си купувам мартеници… Всъщност с Пепи съблякохме Зигмунд, който в моя първоначален текст носеше риза. После подарих една от авторските си бройки на майсторката от магазинчето и й показах конкретната илюстрация.

Имате ли си любим герой в поредицата? Разкажете ми за него / нея?

Пепи: Зигфрид – това е героят-карък, който ме вдъхнови още докато четях либретото. Вдъхнови ме не с каръщината си, а с това, че аз мога да създам книга за него, в която да има справедливост.  Няма по онеправдана личност от Зигфрид между оперните герои. Убиват майка му, баща му, дядо му, експлоатират го през целия му живот, омагьосват го, мамят го, предават го и накрая го убиват. Е, няма по-голяма несправедливост! И двамата с Елена бяхме възмутени. За разлика от операта, в нашата книга всеки си получава заслуженото.
В поредицата ме впечатли развитието на двама от героите – нибелунга Мимир и древната богиня Йорд, също и изпъкващия образ на Велзе – дядото на Зигфрид. Особено при Йорд, Елена много майсторски е постигнала плавен преход от бездушно божество в същество изпълнено със справедливост и майчинска доброта.
Реалистични и пълнокръвни са образите на отрицателните герои Алберих, Хундинг, Вотан и Фрика.

Елена: Всичките си ги обичам. Но определено се отъждествявам с Йорд и ми е много тъжно, че във финалния вариант на „Залезът на боговете“ отпадна любимата ми сцена, в която гарваните оцвъкваха с курешки Вотан. Някой ден ще взема да направя „режисьорска версия“ с такива отпаднали красоти.

Какво да очакваме в четвъртата и финална част от поредицата?

Елена: В действителност цялата поредица е голямо епично фентъзи и четвъртата част, закономерно, засилва действието на макс: имаме грандиозни битки, мащабни козни и борба за короната. Сполита ни и разпадането на вселената, а Мидгард е на косъм от разрушаването, но Зигфрид прави огромна жертва и спасява света, какъвто го познава.
Дърпа ме за езика да кажа, че Анета Мечева, редакторката, очакваше много по-сериозна и задълбочена книга, не на последно място и защото „Залезът на боговете“ в оперния си вариант е трагична, потресаващо тъжна творба. Съжалявам, Анета, не можах да се пречупя да напиша такъв хорър за предателство и смърт. Предпочетох да избера справедливостта. Ще издам и спойлер – краят е щастлив. Щастливият край е много важен не само в книгите за по-малките, но и в тези за големи, тъкмо защото знаем, че той е нетраен и е само затишието, преди животът да ни шамароса с нещо още по-епично.

Чух, че ще станем свидетели на мащабна изложба. Пепи, ще ни разкриеш ли подробности?

Пепи: За такъв мащабен проект, около 250 илюстрации, изложбата е по-скоро прилично голяма. Тя ще включва само част от цветните илюстрации на четирите книги, като акцент ще са последните две „Зигфрид” и „Залезът на боговете”.

Трудно ли е да създаваш изкуство в България? Защо?

Пепи: Да, много е трудно, защото държавата не я интересува изкуството, то сякаш по-скоро ѝ пречи и тя по всякакъв начин се мъчи да се отърве от него. Хората са бедни и не могат да дават пари за изкуство. Ценностите са материални, а не духовни. Големи имена в родното изкуство са в окаяно състояние.
Специално в книгоиздаването трагедията е тотална. Автори и художници са доведени до правенето на унизителни компромиси, за да съществуват. Вече почти няма издатели, които да си позволят лукса да правят книги с оригинални илюстрации, за които да плащат на художника реален хонорар. Затова смятам, че издателство „Кибеа” извърши истински подвиг с издаването на „Пръстенът на нибелунга”. Не си спомням за подобно българско издание. Но си мисля, че въпреки трите години от излизането на първата от поредицата – „Рейнско злато”, много голяма част от читателите все още не са разбрали каква великолепна българска тетралогия се е появила на хоризонта и ѝ пожелавам по-голям успех в чужбина.

Елена: Изкуство се създава еднакво лесно – или трудно – навсякъде. Проблемът е в достигането до хората. България е миниатюрна страна с миниатюрни пазари и чудовищно безразличие към родната култура. Кръгът е омагьосан, защото ако читателите не обръщат внимание на родното, издателите нямат сметка да им го предлагат, но не им ли го предлагат, то няма как да му бъде обърнато внимание. Това на свой ред разубеждава творците, понеже за да творят свободно и качествено, трябва да им е осигурен насъщния. Така излиза, че човек се гърби и спестява няколко години, за да си осигури написването на една книга, вместо написването на (една) книга да му осигури няколко години препитание за създаването на още, както е навън. Да вземем за пример една Финландия – там имат стипендии за писатели, които позволяват да се прехранваш с писане.

Разкажете ни нещо за бъдещите си творчески планове?

Пепи: Тази година приключих два огромни проекта, които ми отнеха 4-5 години. Направих 40 класически романа за колекция „Върхове” на издателство „Изток-Запад” с около 500 илюстрации и „Пръстенът на нибелунга” за издателство „Кибеа”. Мисля малко да намаля темпото и следващата година да сменя илюстрациите с комикси. Скоро започвам работа по два проекта.

Елена: В момента довършвам финалните странички на доста обемна детска „ърбан“ фантастика, която предстои да излезе най-вероятно до края на годината. После… се надявам да пиша роман. Имам натрупани няколко мащабни проекта и е крайно време да ги изтикам на терена. Сред тях е и една дуология за „млада публика“  с многозначителното работно заглавие „Записки по змеевите въстания“.

Моля, пожелайте нещо на читателите на моя блог!

Пепи: Пожелавам ви да се гордеете, че притежавате в библиотеката си „Пръстенът на нибелунга” и скоро да четете третата книга на Марин!

Елена: Драги читатели, не спирайте да четете!
И да знаете, че има страхотни български автори там навън, които само чакат книгите им да се срещнат с вас! Намерете ги – струва си.

Post navigation

← Един буркан лято

Софийски импресии →