ЛАМЯ ЕООД 2 – ПРОЛОГ

Вълнувам се много, защото приключението продължава… Втората книга вече е на прага на печатницата, а началото ѝ е на ваше разположение (само в моя блог):

LAMYA EOOD 2 - cover

Худ. Петър Станимиров

ПРОЛОГ

Криволичещите алеи на Южния парк бяха приютили софиянци в благодатната си зелена прегръдка. Навред се носеше тихото жужене от разговорите на възрастните и неспирният глъч на децата.
Дара тичаше. Гонеше жълто-бялата надуваема топка и се кикотеше запъхтяна. Лъчите на обедното слънце прозираха през русите ѝ къдрици. Изведнъж залитна, олюля се и падна по очи в дъхавата трева. Надигна се начумерена, сякаш сама не знаеше дали да заплаче. Избра смеха. Изправи се на крака и продължи след топката, която се беше изтърколила в края на поляната. Наблизо премина рошаво куче с дълъг изплезен език. Момичето се поколеба дали да не тръгне след него, но все пак догони топката, обгърна я с ръце и победоносно я понесе със себе си.
– Ела при мама! – повика я Лидия, излегнала се върху карираното одеяло. После се обърна към Тихомир. – Дали няма кърлежи?
Той махна с ръка, без да отговори. Гледаше обичливо двете си момичета и сърцето му ликуваше. Един от онези тъй мимолетни и скъпи мигове, когато животът е безметежен, а всяка глътка въздух носи надежда и радост.

Не липсваха и проблеми, разбира се. Като гимназиален учител и нереализиран писател Тихомир печелеше твърде малко, за да осигури на семейството си това, което искаше. Живееха в стария панелен апартамент на починалите му без време родители, заобиколени от шумни и не особено възпитани съседи, но това ги устройваше, защото имаха себе си.
Беше срещнал Лидия по време на семинар в почивната база на Министерството на образованието. Блъснаха се на стълбището и той заля роклята ѝ с кафе. Известно време неумело се бориха с петното, а после се заприказваха и часовете неусетно полетяха край тях. Разходиха се по тесните, осеяни с борови иглички просеки, които отвеждаха към сърцето на планината. Върнаха се по тъмно хванати за ръце. Преди полунощ се целунаха за пръв път и в онзи миг сърцата им туптяха като едно.
Лидия обожаваше книгите и работеше в Националната библиотека. Тя беше кротко спокойно момиче с фина красота, която се таеше в големите ѝ блестящи очи, дългата тъмнокестенява коса и устните, винаги извити в неуверена, свенлива усмивка. Баща ѝ – престарял и сприхав професор по геология, който обичаше да тормози студентите си и да надига чашката с ракия, даде своята благословия и двамата се ожениха. Година и половина по-късно се появи Дара – неуморно палаво ангелче със златни къдрици – най-скъпото съкровище на Тихомир. След работа той обожаваше да лежи на дивана, гледайки как дъщеричката му се тресе от кикот, докато я държи на ръце и босите ѝ краченца безгрижно шават из въздуха.

След дълги часове лудории в парка, съвсем останала без дъх, малката се просна край тях. Тогава те решиха, че е време да тръгват. Спареният въздух в сребристия стар „Форд Фокус” ги посрещна с миризмата на нагрята пластмаса и тапицерия. Тихомир запали двигателя и открехна прозорците. Лидия и Дара се бяха настанили на задната седалка. Пееха някаква детска песничка, пляскаха с ръце и малката се заливаше от смях.
Черният брониран джип налетя изневиделица няколко минути след като потеглиха. Ударът беше внезапен и съкрушителен. Тялото на Тихомир подскочи като бездушна сламена кукла понесено от инерцията на сблъсъка, а коланът се впи в него, изтръгвайки въздуха от гърдите му. В ушите му нахлу оглушителна стихия от звуци – стържещ трясък на метал в метал, пронизващо трошене на стъкло и писък на гуми – смъртоносна симфония, от която главата му щеше да експлодира. Сетне отровната миризма на бензин, масла и горещ каучук бръкна в ноздрите му, проникна в мозъка и разбунтува стомаха му. Преди да изгуби съзнание, той бавно извърна глава. Отлепи засъхналите си клепки, в които се стекоха вадички пот и кръв. Видя смазаните, обезобразени тела на Лидия и Дара, сплетени в последната им прегръдка. Посегна към тях, чувайки пукота на собствените си раздробени кости и чернотата го погълна.

Тихомир отвори очи. Същият сън го преследваше години наред – болезнено детайлен като филм, който подсъзнанието прожектира отново и отново в безкрайните глухи часове на нощта. През зацапаното стъкло на прозореца той видя как звездите умираха и настъпваше бледа виделина, в която похабените прашни мебели на вонящата мръсна стая постепенно добиваха ясни очертания. Тялото му гореше от болка. Знайни и незнайни болести ден след ден разяждаха вътрешностите му, затова дори най-грозните кошмари носеха моментно спасение и забрава. Белият някога чаршаф, с който се увиваше, беше прогизнал от кръв и гной. Безбройните язви, покрили като зеещи кратери кожата му, го сърбяха зверски и изпускаха миризлива жълто-зелена слуз, премесена с тъмна кръв. Успокоителните, дезинфектантите, мазилата и бинтовете имаха само временен ефект. Сетне хапливата болка отново го връхлиташе като побесняло псе.
Накъсани мисли и горчиви спомени съпътстваха самотата на Тихомир. Нищо не нарушаваше уединението на неговата смрадлива, запусната квартира и всяка минута оставяше палещия си отпечатък в изтерзаното му съзнание. Почти не ядеше, защото гниещите му зъби се клатеха и падаха. Беше осъзнал, че възприема глада като извратена форма на мазохистично пречистване. Не намираше никакво облекчение в мъчителното дъвчене, преглъщане и храносмилане на буламачите, до които се домогваше. Единствено алкохолът все още му носеше кратка утеха, но организмът му се бунтуваше и го караше да повръща.
Да, той умираше, но беше постигнал своята тъй жадувана разплата – възмездието, което не получи от българския съд, възмездието, което се оказа безсилен да наложи физически, възмездието, за което настървено и горещо се моли, докато Бог оставаше глух за молитвите му. Накрая случайността, предопределението или древните сили, разбудени от страстното желание за мъст и безгласния му раздиращ вик за помощ, се намесиха и пренаредиха фигурите на игралната дъска. Той не само отмъсти за секналия смях на малката Дара и за изгубените целувки на Лидия, но дори помогна на други прекършени души. И охотно плати цената за това.
Дали беше герой, спасител или нямо оръжие в ръцете на опустошителни тъмни сили, вече нямаше голямо значение. Готов за смъртта, Тихомир долавяше как костеливите ѝ крака потракват по паважа на съседната улица, свиват зад ъгъла и бавно изкачват стълбите към неговата задушна неугледна стая. Съвсем скоро отново щеше да прегърне двете си момичета, стига да го пуснеха в рая, където безгрижните им души се рееха сред облаци пухкави като захарен памук. Но преди това щеше да прати още няколко мръсника в гроба.

Бронираният джип се беше врязал в крехката им семейна кола и необезпокоявано бе продължил пътя си. Макар и за секунда, Тихомир ясно бе видял лицето на шофьора, което никога нямаше да забрави. Съвестни хора се бяха притекли на помощ. По-късно му казаха, че линейката се забавила четиридесет минути. Тихомир още помнеше изплуващите надвесени лица на лекари и медицински сестри в редките моменти, когато открехваше очи. Размина му се сравнително леко, макар че хиляди пъти си бе пожелавал забравата на хладния гроб, където положиха Дара и Лидия.
Убиецът им се казваше Златомир Пръстените – едър тъмнолик мъж с хлътнали очи и влажни месести устни. Ръцете му бяха окичени с масивни златни пръстени. Тихомир не беше чувал за него, но мнозина го считаха за един от най-безскрупулните наркобосове в столицата.
– Трябваше да си опичаш акъла, приятелче – беше му казал Златомир, когато се засякоха пред сградата на Следствието. – Не се кара така. Дъщеричка си возил. За тая глупост, дето стана, ще ти броя трийсе бона, само да видиш, че и аз съм човек. Подавам си ръката. Дай да се разберем като мъже! После иди в църквата и ми запали свещичка за здраве! Аз също имам дъщеря. Знам какво е.
Изненадан от наглостта му, с обезкървено от ненавист лице, Тихомир даже не бе успял да отговори.
– Не ме гледай така злобно бе, капут! – беше се ядосал Пръстените. – Подарък от сърце ти правя. Сещаш ли се? Накрая ще излезе, че даже не съм бил в джипа.

Златомир се оказа прав. Трима свидетели упорито твърдяха, че по време на инцидента е лежал в спалнята си, повален от висока температура. Пред следователя застана някакъв лекар, който се кълнеше, че го е преглеждал в дома му. Появиха се и медицински документи. За причинител на катастрофата набедиха един от гардовете му – глуповато момче от Мусачево с прякор Моркова.
В крайна сметка делото се проточи, а обвиняемият така и не дочака присъда. Намериха Моркова заклан в кенефа на долнопробна селска дискотека. Гащите му били свалени, а бръснатата глава – навряна в тоалетната чиния.
Междувременно Пръстените се радваше на щастлив и охолен живот. Превърна се в порядъчен бизнесмен. Отвори няколко кафенета и верига магазини за кожени изделия. С някои неща обаче така и не се раздели – охраната и бронирания джип.
След като се възстанови от катастрофата, Тихомир се опита да продължи. Заведе граждански иск за обезщетение и се фокусира върху работата си в училище. Но въпреки че костите му укрепнаха, душата кървеше. Времето не излекува раните му, а го тласна към дълбините на безкрайна депресия. Съдебните дела приключиха с поражение, а разходите за адвокати се оказаха непосилна тежест за скромния му бюджет. Той все по-често посягаше към бутилката и първоначално намираше в алкохола жадувано, макар и мимолетно, облекчение. Постепенно обаче животът му се подчини на разрушителен цикъл, в който се редуваха унизително самосъжаление и сляпа омраза.
Директорът и колегите на Тихомир проявиха завидно разбиране към трагедията, която го беше сполетяла. Намираха му заместници всеки път, щом без основание пропускаше учебни часове, покриваха дългите му ненадейни отпуски и дори заделяха по някой лев за него. Но когато изпилените нерви и пиянството тласнаха Тихомир към открити прояви на агресия, повече компромиси не можеше да има.
Безработен и психически сломен, той насочи цялата си енергия към желанието да отмъсти, само че дотолкова взе да прекалява с алкохола, че понякога губеше съзнание. Заспиваше по обяд и внезапно се будеше в малките часове на нощта, отвит и зъзнещ, докато навън градът тънеше в хладен мрак.
Тихомир натрупа тежки борчове и вече не можеше да разчита на никого за повече заеми. Дори малкото стари приятели, които имаше, започнаха да го отбягват. Доскорошното им състрадание отстъпи място на съжаление, което се превърна в погнуса. Безизходицата принуди бившия учител да продаде апартамента си и да се премести в квартира.
Разплати се с много от хората, на които дължеше пари, и задели средства за упражнения по стрелба. Нелегално успя да се сдобие с боен пистолет. Ръцете му трепереха и трудно уцелваше мишените, но в крайна сметка имаше нужда от един-единствен точен изстрел. Всъщност се надяваше да осакати Златомир Пръстените, защото куршум в главата щеше да е проява на незаслужена милост към изрода. В най-бруталните фантазии на Тихомир наркобосът трепереше завързан и побелял от ужас, а той бавно разпорваше корема му, гледайки с усмивка как на пода се изсипват димящи вътрешности.
Само че опитът за покушение се превърна в същинско фиаско. След дълго и упорито следене, Тихомир най-сетне издебна Пръстените пред дома му по залез слънце. Изскочи изневиделица, насочи оръжието си към него и бързо натисна спусъка. Единственото, което последва, беше жалното изщракване на засеклия пистолет. Сетне Златомир и копоите му обезоръжиха Тихомир, натикаха го в багажника на джипа и го откараха до една безлюдна поляна в покрайнините на Витоша.
– Няма да те убия, макар че лесно бих могъл да го сторя – каза му Пръстените, впил в него тъмните си животински очи. – И в полицията няма да те предам, въпреки че за тая глупост заслужаваш да лежиш. Полудял си от мъка и си въобразяваш разни неща. Оправи си живота, приятелче, не е късно. За втори път се държа човешки с тебе. Но ако още веднъж те видя, ще си направя от кожата ти портмоне…
После безмилостно го пребиха. Ударите на едрите мъже се сипеха като градушка, а тялото на Тихомир се покри с грозни лилави отоци. Когато го оставиха, той дори не успя да се изправи. Влачеше се по корем, оставяйки кървави дири в пожълтялата суха трева.
Възстановяването отне месеци, а една жена, която нае да му помага, носеше храна, чистеше и се грижеше за него. На два пъти ограбиха квартирата му, докато спеше мъртвопиян, а след втория път жената повече не се появи.
Междувременно омразата изцяло облада Тихомир – яростна и необуздана. Искаше да затрие цялото семейство на Пръстените, да му причини същата отровна и влудяваща болка, която беше разбила на хиляди парченца живота и мечтите му. Но сега той се чувстваше напълно безпомощен и провален. Осъзна, че не би могъл още дълго да плаща наема на апартамента, в който живееше и се принуди да потърси нещо съвсем непретенциозно и евтино. Откри една мизерна тясна квартира в стара сграда из плетеницата от улички срещу Централни хали. Много бедни и възрастни хора живееха в тази потайна и сенчеста част на София между железопътната гара, шумния Женски пазар и построената от дялани камъни и червени тухли джамия Баня Башъ. Вилнеещите из Близкия изток и Северна Африка войни бяха принудили стотици хиляди бежанци да търсят препитание в Европа и някои от тях намираха временно убежище в този квартал, където от незапомнени времена имаше многолюдни арабски и турски общности.
Една нощ, няколко седмици след като се нанесе, Тихомир забеляза разхлабена дъска на пода. Наведе се, издърпа я и откри малък тайник. В тъмното му зеещо гърло се беше спотаил необичаен предмет. Още щом го стисна в дланта си, той вече знаеше, че всичко ще се промени…

Тишината бе толкова дълбока, че макар и колебливо, почукването прониза мозъка на Тихомир, прекъсна мислите му и го накара да стисне разклатените зъби, все още крепящи се в устата му. Той изчака да разбере дали звукът ще се повтори. Човекът отвън се оказа упорит. Тогава Тихомир бавно стана от леглото и навлече раздърпания сив анорак. Това го накара да потръпне от болка, защото няколко от циреите по гърба му се спукаха и започнаха да сълзят. Пусна качулката ниско над лицето си и подпирайки се на захабените скърцащи мебели, стигна до вратата.
– Кой е? – изхриптя Тихомир.
– Аз съм. Илхан. Отвори, моля те! – обади се сподавен глас, който се стараеше да звучи уверено.
– Какво искаш?
– Помощ…
След като открехна вратата, в антрето се вмъкна задъхан възрастен мъж, който сковано се поклони. Тихомир го въведе във всекидневната, посочи му ниска табуретка и със сподавено пъшкане се настани до него.
– Слушам те. Защо си дошъл?
Илхан го погледна с мътните си влажни очи и заговори:
– Моята Айлин, едничката на дядо… – той преглътна тежко. – Насилиха я в една тъмна улица, като се връщаше от училище. Обезчестиха скъпото ми момиче, моето мило дете. Вече не яде, не спи. Поболяла се е от срам и мъка.
– И с какво мислиш, че мога да съм от полза?
– Хората знаят за теб, говорят за теб – прошепна старецът. – Ти имаш сила. Помагаш на страдащи, на излъгани и онеправдани. Носиш възмездие…
– Знаеш ли кой е наранил момичето? – прекъсна го Тихомир.
– Зная кои са, не знам къде са – отвърна възрастният мъж и стисна пръсти в юмрук. – Иначе сам щях да им прекърша вратовете. – Той извади две малки снимки от джоба на изтъркания си кафяв панталон и ги хвърли на масата, изпълнен с гняв и погнуса. – Ей ги тука… това са те. Братовчеди са. Казват се Асен и Метин.
Тихомир погледна снимките и видя две мургави рошави момчета на около двайсет години.
– Сигурен ли си, че са те?
Илхан мълчаливо кимна.
– И според теб каква съдба заслужават?
– Смърт… – бавно отрони старецът.
Тихомир въздъхна и сетне каза:
– Остави ми снимките.
Илхан се усмихна и сухата му кожа се изпъна върху слабото кокалесто лице. Той повторно бръкна в джоба и извади пачка прегънати на две банкноти.
– Колко?
– Прибери ги! – повиши глас Тихомир. – Това, за което молиш, е твърде скъпо, а парите вече не са ми от полза. Аз ще платя цената. Искаш ли все пак да свършиш нещо за мен?
– Всичко!
Тихомир плъзна към него пожълтял омачкан лист, изпълнен със ситни драскулки. Щом пръстите му се отлепиха от хартията, върху нея останаха кървави петна. Илхан взе листа и го навря в лицето си, присвил очи, за да прочете.
– Това са лекарства. Ще ги намериш в аптеката. Искам също супа… бульон… каквото намериш, стига да не е твърдо. Донеси ми и алкохол… Колкото по-силен, толкова по-добре. Това е.
На излизане старецът ниско се поклони:
– Аллах да те благослови!
– Аллах няма нищо общо – студено отвърна Тихомир.

Когато остана сам, той дръпна всички пердета, за да изгони от стаята светлината на настъпващия ден. Приближи се до големия скрин, опрян на стената срещу прозорците. Отвори едно малко дървено сандъче с изящна дърворезба и внимателно извади положеното вътре съкровище – сребърен пръстен, инкрустиран със седеф, който загадъчно проблясваше в полумрака. Напрегнато надяна украшението на безименния си пръст и усети как въздухът в помещението се сгъстява и започва да трепти. ТО идваше…

ЛАМЯ ЕООД2-00пролог

Худ. Веселин Чакъров

Advertisements