Сградата

4 години от създаването на блога. Знам, че не пиша толкова редовно, колкото би ни се искало, но съм изцяло ангажиран с други проекти. Те ще ми помогнат да продължа развитието си на творец в съвсем нов етап. А дотогава – едно съвсем прясно и леко меланхолично стихотворение:

Сълзите на мъртвата сграда
се леят без звук и без стон.
Лицето ѝ – грозна фасада,
гръдта ѝ – изронен бетон.

Очите – прозорци разбити
блещят се кухо, без свян.
Вратите – надрани, пробити
скърцат изпълнени с блян.

Нечута сред глъчката дневна
на хора и бързи коли
разказва история древна
за тъжни и мрачни съдби.

Нечута във нощната дрямка
под горди студени звезди,
сред воя на мяукаща самка,
шепти и шепти до зори:

За хора добри и красиви
за хора коварни и зли
за спомени бледи и сиви,
с които сърцето боли.

И тръпне да рухне горката
тъй близо е нейният крах
до край да последва съдбата
на хората свои – във прах.

 

Darker