“Дякон Левски” – ревю

Длъжен съм да напиша това ревю. Ще го направя в името на героите, с достойнство понесли всяка минута от четиричасовото филмово изтезание, наречено „Дякон Левски“. Сигурен съм, че след прожекцията са се чувствали така, сякаш главата им е пълна с овчарска салата вместо с мозък. Нека отдадем дължимото и на онези злощастници, които все още стоят на седалките си в зала 1 на НДК, безпомощно загледани в една точка. Докато от полуотворените им усти се процежда мазна слюнка, те кротко чакат някой добър самарянин да им подари ваучери за лоботомия.
Честно казано нямам намерение да водя спор за историческата прецизност на филма – не съм пурист, отраснал с устава на БРЦК и тефтерчето на Левски под възглавницата, за да коментирам доколко са достоверни патетичните словоизлияния, пикантно овкусени с кухи философски напъни (когато в една от сцените камерата достига птичи поглед осъзнаваме, че Апостолът на свободата води пламенния си монолог, застанал лице в лице с търпелив и безмълвен слушател – висок каменен зид). За разлика от непорочните като пръдня на еднорог госпожици в киносалона, не се възмутих от каруцарските псувни на дякона (след като цялата Османска империя го издирваше под дърво и камък, човекът наистина беше оставен на самотек в една каруца). Дори ми допадна усърдието, с което всеки герой във филма разговаряше на майчин език, без това да му пречи да се разбира с останалите: някои дискусии се водеха едновременно на три различни езика. Изключение правеше британският лорд Бонър, който си служеше с перфектен български и обикаляше като „миндовата кучка” из всевъзможни църкви и манастири, за да бие свещениците и да вдига скандали. Гореспоменатият благородник беше посветил живота си в търсене на мощите на св. Игнатий – нездрава и шизофренна обсесия, която в течение на филма прерасна във фетиш към гледжосани гърнета.
Историята на Левски (всъщност умело изигран от Веселин Плачков) често оставаше на заден план, изместена от други сюжетни линии, които започваха и свършваха в нищото. Появяваха се десетки герои, чиито хаотични действия бяха изпълнени с безсмислие и пропити с неуместна мелодрама. Разнообразие внасяха заснетите на бавен каданс тупалки, в които с безупречна кеч стилистика български селяни и хайдути правеха зашеметители и задушаващи тръшвания на турски заптиета и черкези. Резултатът беше неповторим кинематографичен оргазъм – бойни съчетания в най-добрите традиции на „Матрицата“, „Хитър Петър“ и пилотните епизоди на „Спартак – Кръв и пясък“.

1140

Но нека обърнем специално внимание на няколко жизнеутвърждаващи проявления на Апостола, чието най-голямо премеждие в новата българска история всъщност се оказва появата му в четиричасовия опус магнум на Максим Ганчев:

Левски песнопоеца – Непокорното момченце Васил е поверено на своя вуйка изедник – архимандрит Василий. През целия път към светата обител малчуганът мърмори, че не иска да живее в манастир, но едва минута, след като е прекрачил прага на храма, го осенява чудодейна сила. С талант и магнетизъм, присъщи за принцеса от филмче на Дисни, той започва да реди църковнославянски песнопения, които биха засрамили Йоан Кукузел и Григорий Цамблак взети заедно.

Левски разбивача на женски сърца – Красива млада даскалица, носеща на ръце висока камара книги, върви по тясно каменно мостче, докато Апостолът небрежарската лешпери отдолу. Една книга пада от върха на купчината и очевидно подхвърлена от Левски, се връща на мястото си, летейки с изящна парабола в забавен каданс. Минута след това дяконът се появява от плът и кръв. Изразителният му поглед пресича този на девойката. Лицето ѝ грейва в малоумна усмивка, зашлевено от мокрия парцал на любовта. Оказва се, че освен умението да подхвърля предмети с прецизността на чевръст уличен жонгльор (демонстрирано няколко пъти по време на филма), Левски е изкачил и друго стъпало на еволюционната стълбица. С непогрешим рентгенов взор, той вижда, че в десния ботуш на даскалицата се крие камъче. Дяконът енергично разрешава и този казус, събувайки хубавицата на улицата, докато тя се опитва да запази равновесие, притисната под тежестта на няколко килограма учебни пособия и възрожденска литература.

800

Не повече от поглед е достатъчен на Левски, за да възпламени искрата на любовта и у друга своя последователка – грешната турска хубавица Лейля, която се подвизава из православните манастири, предрешена като светска дама с изтънчения творчески псевдоним „госпожица Татарска“. Останах с впечатлението, че последната се оказва забременена от собствения си баща или настойник Мохарем бей (в ролята вездесъщия режисьор, сценарист, оператор и монтажист Максим Генчев). Той прекарва часове наред, въздишайки по нея, докато съзерцава пошло червено цвете в малка керамична саксия, което полива с вряща вода от чайника.
Докато всички нетърпеливо очакват съдбата на заловения Левски, имаме безкрайна сцена с някакъв неугледен дебел турчин, когото очевидно обсипват със злато и „кандърдисват“ хем да построи бесило и изкове ковчег за Левски (защото нямало кой друг), хем, ако е възможно, да вземе бременната обезчестена Лейля за съпруга. С други думи – разиграва се поредната сапунена драма с герои, от които никой в нито един момент не се интересува.

Левски и вълшебното гърненце – Както вече споменахме централен мотив във филма е едно гърне с мощи – то свети, то лети, издирват го сякаш е изчезналият кивот и излъстява душите човешки като единствения пръстен на Саурон. В един момент Левски се домогва до него, но двама гавази налитат на бой (единият е облечен като Ал Капоне). Дяконът хвърля гърненцето във въздуха с неговото заучено движение. Удря главичка на Ал Капоне. Гърнето лети. Счепква се с втория нападател. Камерата се върти на 360 градуса по часовниковата стрелка. Боричкат се известно време. Левски го премята през една маса. Камерата се върти на 360 градуса обратно на часовниковата стрелка. Гърнето още лети. Ал Капоне вади револвер. Левски измъква оръжието от ръката му. Момичето до мен се обръща и ме поглежда:
– Абе т‘ва гърне не падна ли?
– Не знам… – отвръщам колебливо.
Левски прибира револвера в пояса си. Гърнето най-сетне пада в ръцете му. Ал Капоне гледа тъпо, защото също като нас осъзнава, че Апостолът може да изкривява времеви-пространствения континуум. Плюе си на петите и бяга унизен.

Левски самоубиеца – Дяконът влиза в Къкринското ханче, поглежда критично обявата за залавянето си, залепена от вътрешната страна на вратата, след което любезно поздравява чакащите го заптиета. Поръчва им вино, докато ханджията настървено му дава указания как да се измъкне. Вместо да напусне, Левски демонстративно оставя оръжието си, спокойно очаквайки да го застрелят или заловят. Преди края на нелепата сцена, един от турците изпълнява маане в чест на любимата си Гюлтен. Ако се беше явил на музикално реалити, щяха да го поздравят за изящната орнаментика.
Левски е категоричен в желанието да посрещне съдбата си. Той не само отхвърля и без това мързеливия опит на един доктор да пререже въжетата му със скалпела си, но в деня ня екзекуцията сам се затичва към бесилото, докато дебелият палач се мъчи да го догони. Ако ръцете му не бяха вързани сигурно щеше лично да надене клупа на шията си.

Няколко почетни споменавания:
Филмът е изпълнен с десетки видения и ретроспекции на събития, които не получават дори бегло обяснение. Прилича на част от двойно по-дълга режисьорска версия, но дори да има такава, никога не бих я гледал, независимо с какви облаги изкушават порочната ми душа.

По настояване на сръбските власти Раковски разпуска легията. Всички трябва да предадат оръжията и униформите си. Един от революционерите не може да приеме обстоятелствата и се хвърля към Раковски. Друг го спира и му прави задушаващо тръшване на забавен каданс.
Униформите на легията се озовават в плетен кош. Турчин мъкне коша към брега на една река. Приближава запален огън. „Въх, ще пали униформите“ – викам си аз. Той подминава. Нагазва в реката. Камерата го следи от птичи поглед – изпипана операторска работа. „Въх, ще пере униформите“ – викам си аз. Турчинът стои по средата на реката. И той не знае какво да прави. Появяват се Левски и един хайдутин. Лепват му шамар. Измъкват му коша от ръцете. Заминават си сърдити. Аз мигам на парцали и се чудя какво, по дяволите се случи и защо?

510

Култовата сцена, в която БУКВАЛНО около 30 или 40 статисти – мустакати чичковци и забрадени лелки – се изреждат да се кълнат във вярност на революционната кауза. В един момент очаквах да видя и някой заблуден познат, на когото са пробутали 10 лева, за да надене калпак и да се снима в тази отегчителна безкрайна сцена.

След като получава за подкуп сандъче с жълтици, подъл родоотстъпник предава тайни документи на турската армия. Действието се развива на някаква поляна. Издайникът и жена му или курвата му (чиято гола гръд беше отчаян приом за привличане на изгубеното внимание в третия час на филма) отварят сандъчето и започват да хвърлят пари във въздуха, заливайки се от смях. Наподобяват наркомани на хероинови инжекции или чичо Скрудж, докато се гмурка като делфин в купчините монети, запълнили трезора му в Дъкбург.

Бой между сръбски проститутки на пазара в Белград (без коментар).

Различни мъже стрелят по други мъже с повод и без повод – понякога стрелят по своите, друг път стрелят във въздуха, трети път в храстите край реката. Важно е да има гърмежи и да летят тела.

Всички женски образи са тотално безлични. Лишени от идентичност и собствен характер, те служат като спомагателно средство, за да се движи сюжетът напред, но той или безпомощно буксува на място, или блуждае в унизителна за здравия разум безпътица.

Създателите на филма и техните роднини очевидно присъстваха на премиерната прожекция в Зала 1 на НДК. От време на време отривисти аплодисменти избухваха в напълно неподходящи моменти от филма – разголена цица на изнасилвана жена – ръкопляскания; плиткоумна шега, съчинена от сценарист с умствения капацитет на четвъртокласник – ръкопляскания; пламенен патриотичен призив на ниво рецитал в селско читалище – ръкопляскания. Първоначално многохилядната публика беше благоразположена и откликваща. Впоследствие всички изпитваха убийствено отегчение и неудобство от разиграващия се на екрана водевил и спорадичните гузни ръкопляскания умираха още в зародиш.

1120

Във филма има както много добри, така и обидно бездарни актьори. Още веднъж адмирации за Веселин Плачков, който поне според мен, дава най-доброто от себе си. За естествен фон на събитията служат разнообразни, естествени и много красиви локации. Някои режисьорски и операторски решения грабват окото – включително и видяното в трейлъра, което ме накара с нетърпение да очаквам едно вълнуващо преживяване. За огромно разочарование филмът представлява четиричасов безпорядък от нахвърляни една връз друга сцени без логична последователност и фокус. И докато всички технически несъвършенства могат да бъдат извинени с евентуалната липса на средства, нищо не може да оправдае нескопосаният мързелив сценарий и пълната безпомощност да се вдъхне живот, човечност, динамика и смисъл на една от най-вълнуващите глави от българската и европейската история.