“ЛАМЯ” ЕООД – Пролог 2

Сюжетът на “ЛАМЯ” ЕООД (Ловец на Аномалии и Мистериозни Явления) се прехвърля 15 години напред, където ще проследи още една история с неочакван край, преди да върне в действието Станимир и да разкаже какво се е случило след изчезването на Мая…

Ако все още не сте прочели началото – за всички фенове на блога то е налично ето тук.

Нощен влак София – Варна
Април 2015 г.

Навън изтрещя гръмотевица – внезапен стряскащ пукот, за миг заглушил монотонните скрибуцащи звуци от движението на влака по старите релси, поръсени с тънък слой ръжда. Сетне небето прочисти гърлото си с дълбок тътнещ грохот, който заля изтръпналите от влага поляни.
Мирела се разбуди, разтвори лепкави клепачи и болнавата жълта светлина, изпълваща купето, нахлу в очите ѝ. По несвойствено сгънатото ѝ тяло пролази тъпата, пулсираща болка на схванатите мускули. Стресна се от вида на мъжа, който седеше срещу нея – млад потен циганин с дебело палто, наметнато върху мърляв цветен анцуг. Беше вперил в нищото широко отворени, немигащи очи. На седалките до него се беше излегнала жена му, обгърнала с ръце двете малки спящи деца, които допреди час-два се гонеха и крещяха из тясното миризливо купе. Бяха момченце и момиченце на 5-6 годинки с рошави сплъстени коси и облечени в зацапани размъкнати дрехи.
Мирела се огледа стреснато, сякаш все още не съзнаваше какво се случва. Тогава усети слабото, но жилаво тяло на Асен до себе си и приятния мирис на дезодорант и афтършейв, който устояваше на спарения въздух в купето. Ръката на Асен нежно се спусна над лицето ѝ – погали я по косата и бузата, опъна леко ухото ѝ, приласка я. Тя се усмихна.
Но сърцето ѝ биеше учестено. Глождеше я неясно безпокойство. В просъница тя си спомни за дребните гризачи, които беше виждала да надничат от дупките си в поляната край селската къща на баба ѝ. Те предпазливо подаваха муцунки, душеха напрегнато горещия въздух, мърдайки мустачки и мигаха с малките си матови очички. При най-лекия шум или проява на заплаха се скриваха от поглед, разравяйки с ноктести лапи ронливата суха пръст. Откакто Николай – нейният по-голям брат – ѝ беше показал полските гризачи в едно далечно знойно лято на нейното детство, Мирела обичаше да ги наблюдава. И все повече си мислеше, че прилича на тях. Неслучайно брат ѝ галено я наричаше „Миши“.
В училище нямаше много приятели – беше свенливо, затворено и самотно дете. Стоеше на един от последните чинове и прилежно записваше всичко, което казваха учителите. Дори когато съпругата на даскала по български език и литература го изостави и той нахлу в клас – брадясал, залитащ и вонящ на ракия – тя пак чинно записа всяка избълвана дума, заедно с псувните и клетвите, преди да се срине на бюрото и да захърка.
От есента Мирела беше първокурсничка в София, но ѝ беше трудно да свикне с ритъма на живот в столицата. Дразнеха я нейните мърляви и шумни съквартирантки от общежитието в Студентски град. Те струпваха в мивката чинии с полепнала храна и изпушваха по една кутия тънки цигари на ден, изпълвайки със смрад тясната им обща стая. Непрекъснато довличаха непознати, с които пиеха и се караха до късно нощем. Понякога скачаха в леглата сред скърцането на пренатегнати пружини, а накрая правеха секс и скимтяха като животни. Още по тъмно, докато всички други дълбоко спяха, похъркваха и пърдяха под завивките, Мирела ставаше, измиваше чиниите, за да ползва мивката, гримираше се надве-натри и припряно излизаше навън, където я посрещаха хапливият зимен въздух, хлъзгавата замръзнала кал и препълнените автобуси. В университета, също както и в училище, седеше мълчаливо на една от задните скамейки и записваше неспирния словесен поток на преподавателите. Прекарваше много време в библиотеката, защото не обичаше да се прибира.
Преди няма и месец се запозна с Асен на поредния купон, организиран от двете ѝ съквартирантки в стаята им. Той беше от Варна, учеше в Националната Спортна Академия и мечтаеше да стане световноизвестен футболист. Не беше шумен, нахален, лигав и обсебващ като останалите. Преди края на партито, двамата танцуваха на някакви чалгии, а после дълго се целуваха. На другия ден той се появи пред общежитието с една червена роза, която изглеждаше така, сякаш току що е била откъсната от някой храст в градината на Спортната академия, но Мирела се трогна. Никое момче досега не ѝ беше подарявало цвете. И така двамата започнаха да се виждат – да се разхождат, хванати за ръце като истински гаджета; да се целуват по пейките в самотните кътчета на парковете, край олющените огради на общежитията и сгушени един до друг в градския транспорт, заобиколени от безлични, сиви хора с посърнали и начумерени лица. До късно през нощта разменяха безсмислени съобщения, но сега Мирела заспиваше и се будеше с усмивка на лицето.
Все по-малко неща я измъчваха и натъжаваха. Все по-дълги и слънчеви изглеждаха дните. Хората около нея ѝ се струваха някак по-мили и отзивчиви. Скоро стана по-открита, приказлива. Дори започна да споделя малки женски тайни с двете си съквартирантки от Харманли. Веднъж, след като бяха пресушили няколко чаши домашно вино, едното от момичетата заразправя призрачни истории за извора на Белоногата. Другото му заяви, че е лудо, удари го с възглавницата си и двете се свлякоха на мекото пружиниращо легло. Първо се боричкаха и пищяха, после се целуваха, а накрая се хилеха като луди. Мирела скочи при тях и ги нападна със своята възглавница. Борбата и смехът започнаха отначало. Същата нощ преди лягане Мирела прати целувки на Асен и му писа колко много ѝ липсва, макар че искаше да му каже „обичам те“. И все пак се чувстваше свободна. Една по една преодоляваше бариерите, с които цял живот усърдно се бе обграждала.

Когато Асен ѝ беше казал, че иска да пътуват заедно с нощния влак, за да гледа някакъв мач на Черно море във Варна, тя се изпълни с безпокойство. Знаеше, че в 4 сутринта, когато влакът трябваше да мине през родното Търговище, Николай щеше да е закарал родителите им на гарата, за да посрещнат своята Миши и да си я приберат вкъщи. Въпреки това, обаче, нещо я притесняваше и я подтикваше отново да се чувства като малките страхливи мишлета, спотайващи се в тревите край бабината къща.
После двамата правиха любов и толкова много нови усещания нахлуха в обърканото ѝ съзнание, че въпреки блуждаещите емоции и смущението, в този момент Мирела беше готова да последва Асен навсякъде. Последва го не къде да е, а в зловонното тясно купе, където децата на циганското семейство дълги часове се гонеха и врещяха, а майка им ги овикваше. Отстрани дебел възрастен мъж, заемащ две седалки, четеше вестник, подсмърчаше шумно и един след друг поглъщаше тлъсти сандвичи с шунка и домати. Накрая слезе с тежко пръхтене на гарата в Червен бряг.

Мирела разтърка очи, тъкмо когато влакът забави ход и спирачните механизми нададоха протяжен вой. Изведнъж циганинът, който с часове бе стоял неподвижно, вперил поглед в една точка, се размърда и закрещя нещо на жена си и децата. Всички вкупом скочиха, грабнаха багажа си от няколко платнени чувала и се завтекоха към изхода.
Мирела и Асен най-сетне останаха сами в купето. Той скочи на крака и отвори прозореца. Сред пелената от ситен пролетен дъжд се очертаваше неугледна сумрачна гара с надпис „Павликени“. На грапавия, покрит с пресни локви перон, циганското семейство се размина с началник смяната, който ги изгледа изпод ниско нахлупената фуражка, след което размаха високо палката и наду с всичка сила свирката в устата си. Влакът потегли с поклащане и тежко скърцане като огромен стар звяр, който колебливо изпълзява от бърлогата си след дълъг зимен сън. Свежият нощен въздух нахлу в купето и прогони миризмата на спарено, разпръсвайки дъждовни капки. Мирела вдиша дълбоко и жадно като удавник, който тъкмо е подал глава над разпенените води.
След малко стана хладно и Асен с трясък затвори прозореца. Погледна часовника си и отбеляза:
– Два и четвърт е. След още два часа ще трябва да слизаш. По-добре е да не заспиваме, защото може да си изпуснеш гарата.
– Тогава ще ме вземеш ли във Варна, на море? – Мирела се усмихна уморено.
– Защо не? – Той загаси осветлението, а после се тръшна до нея. Обгърна я с ръце. В дълбокия мрак се чуваше единствено монотонното движение на влака по релсите и едва доловимият предсмъртен плясък на разбиващите се в стъклото дъждовни капки.
Мирела развърза обувките си и изтегна стъпала на седалката отсреща. Протегна ръце, изтласка се настрани и изпъна гръб в тялото на Асен. Прехвърли глава през рамото му, оголвайки шия за чакащите устни. Изхърка тихо, когато момчето леко впи зъби във врата ѝ, докосвайки с език прищипаната кожа. Целувките им ставаха все по-разгорещени. Ръката на Асен се промъкна под блузката и сутиена ѝ, а пъргавите му пръсти започнаха умело да разтриват връхчето на дясната ѝ гърда, докато стана твърдо и я заболя. Тя отново изохка, но дори страстта не прогонваше дълбоко загнездилото се в главата ѝ чувство на безпокойство. То сякаш от минута на минута се засилваше, преминавайки в необясним страх. Цялото ѝ тяло затрепери. Ръката на Асен вече разкопчаваше ципа на дънките ѝ.
– Не! – отрони Мирела – Не сега.
– Защо? – въздъхна Асен и продължи.
– Мръсно е – смотолеви тя първото, което ѝ дойде наум.
В този миг вратата на купето рязко се разтвори и двамата подскочиха на местата си. На бледата светлина от коридора се очерта туловището на кондуктор с огромно виснало шкембе. Козирката на фуражката скриваше лицето му. Той издаде хриплив звук, от който стана ясно, че гъсти лепкави храчки се надбягват в гърлото му. Направи няколко отсечени крачки и се стовари на седалките отсреща. Мирела сгъна крака и се сгуши в ъгъла. Мъжът захърка, като от устата му продължиха да извират дълбоки гъргорещи звуци. Изведнъж червата му шумно се изпуснаха, изпълвайки купето с толкова тежка и непоносима смрад, че студентите замалко не повърнаха. Докато препотеното ѝ тяло се тресеше, устоявайки с неистови напъни на задушаващата воня, Мирела проследи с поглед как Асен се изправи и светна лампата в купето. Примигващата жълтеникава светлина озари разпасаната синя униформа на кондуктора, чийто корем се издигаше и спадаше на пресекулки. Сякаш само за секунди беше потънал в непробуден сън.
– Господине… – Асен грубо разтърси мъжа…

Оттук насетне за Мирела щяха да последват дълги години на мъчителни колебания. Хиляди и хиляди пъти, тя щеше да си задава един и същи въпрос: дали случилото се в нощния влак за Варна, не е било илюзия… внезапна остра проява на болни халюцинации?
Със светкавична бързина кондукторът улови момчето. Светлината на лампата извади на показ грапавата бяла кожа на нечовешка ръка, която впи черно-жълти нокти в китката на Асен с такава сила, че той запищя. Фуражката падна, разкривайки гротескно окапващо лице с цвят на влажно, мухлясало сирене. Очните кухини зееха бездънни, а кривите алчни зъби откъснаха сочна хапка от врата на колабиращото момче. Прясна кръв щедро поръси лицето и дрехите на Мирела, така както преди минути я обливаха свежите капки пролетен дъжд. Опита да вика, обзета от неистова паника, но издаде само провлачени гърлени хрипове. Бясна контракция прегъна тялото ѝ на две. Прокашля се и повърна лепкава слюнка. Сетне остър бодеж прониза нейното пъргаво сърце и тя се свлече в безсъзнание…

нощен влак

Нощен влак – худ. Веселин Чакъров