“ЛАМЯ” ЕООД – Пролог 1

lamq_korica

ЛАМЯ ЕООД – корица, худ. Петър Станимиров

Бургас 1999 г.

– Взела съм ти подарък – усмихна се Мая. Зелените ѝ очи пробляснаха загадъчно. – Не е нищо особено.
– Какво е? – попита Станимир.
Тя постави в разтворената му длан жълтеникаво шуплесто камъче, изпъстрено с тъмни петна.
– Това ли?
– От Тевното езеро е – отвърна момичето.
– Къде?
– Тевното езеро – повтори Мая. – В Пирин. Там бяхме уикенда. С мама и тате. Чичо ни закара. Много е красиво. Много, много.
– Просто някакво езеро – сви рамене Миро. – На другия край на България.
– Толкова си глупав – укорително каза Мая и го целуна по бузата. – Ще те заведа някой ден. Знаеш ли, че за него има легенда?
– Не, разбира се.
– Слушай сега! Една девойка напръскала очите си с вода от езерото и те станали сини. После се върнала по залез слънце и потопила косите си…
– И какво?
– И косите ѝ станали златни – продължи Мая. – Само че момичето се възгордяло от красотата си. Забравило да благодари. Поискало да стане царица. И езерото толкова се огорчило, че потъмняло от гняв.
– Това е най-тъпата легенда, която съм чувал – призна Миро. – Всяка жена иска да е царица. Ти не искаш ли?
– Аз съм принцеса – разсмя се Мая. – Хайде! Трябва да тръгваме.
Тя хвана ръката му и го дръпна да се изправи. Поеха на път, устремени и мълчаливи. Вятърът си играеше с лешниковата коса на високото слабо момче. В белезникавата виделина очите му изглеждаха по-сиви дори от лъскавите воднисти облаци, превзели небето над морския град. Кожата му беше изтръпнала от хладните пориви и той закопча тънкото си памучно яке. Умът му се зарея някъде далеч като пикиращите във висините гларуси. Трябваше да се погрижи за толкова много неща – изпити, квартира, пари и разбира се – Мая. Накрая мислите все го връщаха към слабичкото момиче, което крачеше до него, вкопчило тънките си пръстчета в ръката му. Ноктите ѝ се впиваха в дланта му, причинявайки леко щипене и така Станимир усещаше, че тя е тук… до него.
Бяха заедно от три години, но всеки следващ ден беше по-сладък от предния. Ученическа любов, пламнала с изгрев на плажа. Слънцето и морето бяха еднички свидетели на първата им целувка уста в уста и език в език, сгушени на върха на самотния спасителен пост, с тела изтръпнали от гальовните пръсти на сутрешния бриз. По устните на Мая бяха полепнали няколко песъчинки. Рокличката ѝ беше изцапана с петна от сладолед. Ученическа любов, която трябваше да продължава винаги – жарка и несъкрушима. Защото нямаха нужда от друго. Защото всичко беше възможно.
– Хайде, Миро! – извика умолително Мая и разтърси ръката му. – Закъсняваме!
Той не отговори, но забърза крачка. Изобщо нямаше желание да ходи на рождения ден. Още по-малко, обаче, му се искаше да я оставя сама. Скоро трябваше да замине да учи в София и тогава щяха да се виждат рядко. Не разполагаше с достатъчно пари, за да се прибира всеки месец, а и пътят беше дълъг. Ако успееше да си намери работа, парите щяха да стигат, но времето нямаше да е достатъчно. Затова всяка минута, прекарана с Мая, беше скъпа. След година тя също щеше да е студент и тогава можеха да излязат на квартира заедно, без да се тревожат от нищо и никого…
– Стигнахме – обяви Мая, щом се озоваха пред един безличен панелен блок, не по-различен от всички други наоколо.
Пред вратата на апартамента ги посрещна приятелката на Мая – рожденичката Катя. Изглеждаше сексапилно – широко усмихната, старателно гримирана, с изправена на преса кестенява коса. Беше облечена с къса дънкова пола, черно потниче и еластичен, прилепнал по краката клин. Ходеше боса с нокти лакирани в тъмночервено. „Стъпалата ѝ трябва да са мръсни“ – помисли Станимир, хвърляйки критичен поглед наоколо.
Обширният четиристаен апартамент беше пълен с народ – по-малки момичета (между петнайсет и осемнайсет годишни) и по-големи момчета – един-двама може и да надхвърляха трийсетте. Всички бяха насядали по дивани и столове, пиеха бира, водка и разтворими сокчета в пластмасови чашки. Станимир се намръщи от задушливата миризма на цигари и мръсни чорапи, която безмилостно го удари в носа след свежия въздух навън. От тонколоните, прикачени към малък настолен компютър със зацапана пластамсова кутия, гърмяха дискохитове, заглушаващи протяжните звуци на мигащия модем.
Станимир не познаваше почти никого. Партито беше започнало рано следобед, защото не можело да продължи до твърде късно. Катя обясни на Мая, че ако нощем вдигат шум, съседите звънели в полицията и създавали страхотни проблеми.
Миро се настани на една ниска тапицирана табуретка в ъгъла на голямата холна маса. Зад гърба му се извисяваше масивна секция, чиито рафтове бяха отрупани с класическа литература. Избрани творби на Стендал, Балзак и Харди – томове с избелели обложки, неразгръщани, откакто са били купени, някъде през осемдесетте. Ако не друго, секцията му вършеше добра работа като облегалка. Наля си водка в една от въргалящите се по масата пластмасови чашки. Сипа си обилно разреден червен сок в друга – трябва да е бил с вкус на череша или нещо подобно. Пиеше на щедри глътки – предимно от скука, а не защото му доставяше кой знае какво удоволствие. През няколко минути поглеждаше към Мая. Тя и приятелките ѝ разискваха подаръците на Катя върху избледнелия оранжев диван до отсрещната стена. Момичетата пийваха по малко вино, закачаха се с някакви техни шеги и се кикотеха.
Миро неволно се заслуша в разговорите около себе си. Ставаше дума за нечий „широко скроен“ баща, който щял да подари последен модел BMW „седмица“ на отрочето си, ако го приемели в университета. Атлетично момче с бял потник, гарван, татуиран на лявото рамо и хубаво лице, макар и покрито с няколко разранени пъпки, споделяше програма за фитнес, докато бавно изпускаше кравайчета цигарен дим. Един мургав дългуч с голям крив нос и прогизнал от пот вълнен пуловер разказваше за бой с ножове пред входа на някаква дискотека. Миро се заслуша как на нечий братовчед, който се смятал за голяма работа, му отрязали ухото и една улична котка избягала с него.
От съседната стая се появи огромно момче, облечено в черно яке – беше толкова високо и едро, че в един момент Станимир се зачуди как е минало през вратата. Новодошлият леко залиташе и Миро си помисли, че може да е пиян или дрогиран. Той изгони дългуча с големия нос от дивана, отпусна се тежко на освободеното място и го накара да му донесе водка. Когато онзи се опита да протестира, едрият със завидна за ръста си бързина го ритна в крака и го сгълча. Секунда-две дългучът гледа неразбиращо, след което махна с ръка, ухили се фамилиарно и накуцвайки се помъкна към хладилника, за да му търси водка с лед.
– Кой е този? – прошепна някой на масата.
– Е, не го ли знаете? – отвърна „потника“. – Казва се Борис. Баща му държи две заведения в Поморие. Ходи във фитнеса до нас. Пичага е, ама малко прекалява с анаболите. Някой път като си изпусне нервите, прави големи простотии.
– Батка – ентусиазирано поде трети, – Боро имат апартамент в новия блок отсреща. Веднъж беше видял някакъв клошар да ровичка по прозорците на мазите. Спипа го, плесна му един шамар и оня се разпищя. Удари го втори път и се разплака. Заскимтя като настъпана кучка. Боро му завъртя още един и онзи не стана повече. След две-три минути някакви миризливци се измъкнаха от храстите и го отнесоха като чувал с репи. После разходих долу кучето – имаше кръв по земята и два-три зъба поне. Оттогава не са ни обирали мазите, човек!
Станимир се напрегна. Макар и приятно замаян от алкохола, желанието му час по-скоро да се махнат оттук, се беше завърнало. Огледа се за Мая, но не я откри. После осъзна, че Борис се е обърнал към нея. Широкият гръб с коженото яке пречеше на Миро да види повече, но двамата, изглежда, разговаряха. Мая се усмихваше и казваше по една-две думи, докато високият боботещ глас на Боро се изливаше към нея на вълни. Накрая тя го потупа по рамото, изправи се и понечи да си тръгне. Борис се извърна и я шляпна по дупето с широката си плоска длан. Високо се изхили. Дори да беше вложил нищожна сила в жеста, звукът се чу ясно в кратката пауза между Лени Кравиц и Мадона, отеквайки от бледожълтите стени на стаята. Мая се завъртя на пета и втренчи немигащ поглед в Борис. На лицето ѝ се бяха изписали обида и унижение.
– Не бях аз – изломоти той, вдигна рамене в знак на оправдание и се изхили отново – този път смехът му беше по-кратък и гаден.
И може би всичко щеше да приключи тук, ако Станимир не беше реагирал. Сърцето му се сви и заби учестено. Кръвта пулсираше на мощни тласъци в тялото му. Лицето му поруменя от гняв. Ако предизвикателството беше отправено към него, сигурно щеше да го подмине, да премъчли. Но това беше Мая… неговата Мая… най-скъпото му – единственото същество, което обичаше безрезервно и с което искаше да прекара целия си живот. Той не можеше да допусне някой да се подиграва с нея или да я тормози. Не – дори това да е 120-килограмовият Борис, син на поморийски ресторантьор или мафиот. А освен всичко друго, вече беше изпил доста водка.
Миро дори не усети кога се е озовал до Мая. Обгърна момичето с ръце и се провикна към отпуснатото на дивана туловище:
– Повече да не си я докоснал и с поглед!
– Няма нищо, Миро – каза Мая, сякаш изведнъж усетила в каква посока се развиват нещата. – Боро само се шегуваше.
Борис се поизправи на дивана, вперил невярващ поглед в него.
– Ела, ела… – направи приканващ жест с ръка. – Ела да се разберем! Нещо имаш да ми казваш ли?
Станимир не помръдна от мястото си. Въпреки адреналина, страхът пускаше парализираща отрова в тялото му. Борис скочи на крака.
– Какво стана бе, смотльо? Дрисльо!
Той го блъсна рязко с длани и Миро залитна назад. Краката му се удариха в масата. Докато се мъчеше да запази равновесие, ръката му потъна в пластмасова чиния с торта, а няколко чашки се разляха. Мая застана между двамата и опря малките си бели длани в корема на Борис:
– Остави го! Разкарай се! – извика тя.
– Чакай ма! Говоря с мишока. – Без дори да се старае, Борис я изтласка настрани. – Кажи ве, мишок? Насра ли са?
Станимир се изправи. Макар целият да трепереше, дълбоко в себе си реши, че няма да отстъпва. Той не каза нищо. Просто гледаше опонента си право в очите.
Ударът се стовари върху него изведнъж – разкъсващ всичките му сетива като звън на камбана. Пред очите му сякаш блесна светкавица. Ухото му гореше, заглъхнало. По главата му се разливаше неумолима пулсираща болка. Той се наклони на една страна, изгубил за момент ориентация. Стисна ухото си с длан, сякаш искаше да затули болката в похлупак и пак се изправи. Отвърнеше ли, това щеше да е краят. Една малка част от съзнанието му припомни думите на момчето с потника и татуировката „Борис го удари втори път и клошарят се разплака“. При втория удар щяха да последват сълзи. Станимир разтърси глава, приведе се леко напред и отново впи поглед в грамадното момче. Повече от всичко друго не искаше да изглежда поразен и пречупен. Стисна ръце в юмруци и стегна мускули. Щом прецени, че схватката, при която във всички случаи щеше да претърпи погром, не може да бъде избегната, замахна…
В този момент към тях се спуснаха няколко момчета и застанаха помежду им. Катя разтърси огромния побойник:
– Боро, стига! Нормален ли си? Т’ва е рожденият ми ден. Те са мои приятели.
Настървен за бой, Борис изпсува и започна да нарежда на висок глас:
– Добре ве, оня педал що дойде да ми се прай на мъж? Ще го смачкам…
Някой стискаше Миро за дясната ръка и го теглеше с все сила. Той се сепна, озърна се и видя Мая.
– Хайде! Хайде, да се махаме оттук!
Подчини се. Всичко се разви толкова бързо. Все още заглъхналото му ухо смътно долови как някой зад тях вика „Чакайте!“ В един момент бяха в антрето. В следващия вече слизаха в покритата с грозни надписи и олющени лепенки кабина на скрибуцащия асансьор. В третия пресичаха паркинга пред блока.

Забави ход и успя да се огледа, едва след като се бяха озовали в хладната прегръдка на парка. Земята беше мокра от краткия, изсипал се преди малко, дъжд. Преди да потъне зад покривите на сградите, слънцето надзърна измежду облаците, чиито краища имаха огнен загар. Пойни птички подскачаха по натежалите от влага клони и се надпяваха. Като отглас от зората на времето, долетя грак на гларуси. Освен тях двамата, докъдето поглед стигаше, не се мяркаше жив човек.
Станимир рязко спря, придърпа Мая към себе си, наведе се и продължително я целуна, впил езика си в нейния. Изпълни го топлина и страст.
– Глупчо, защо го направи? – попита тихо тя.
– Заради теб.
– Толкова си глупав!
Той мълчеше и я гледаше. Черната ѝ коса се спускаше на гъсти кичури по бледото, покрито със ситни петънца, личице. Очите ѝ излъчваха вълшебен смарагдов блясък.
– Обичам те – промълви Мая.
Миро не отговори. Зарови пръсти в косата ѝ. Целуна я по бузката и я прегърна.

Двамата стояха сгушени на една самотна дървена пейка в гаснещия ден. Мълчаха и се любуваха на тишината, спокойствието и себе си.
– Ти ще заминеш – изведнъж отрони Мая и впи очи в неговите. Не за пръв път водеха този разговор.
– Ще се прибирам винаги, щом мога. Дори няма да усетиш колко скоро и ти ще се преместиш да учиш в София. А дотогава можеш да ми идваш на гости… – говореше бавно и милваше главата ѝ.
– Страх ме е, Миро – почти изплака момичето. – Не искам да заминаваш.
– От какво те е страх? Всеки ден ще си пишем, ще се чуваме…
– Снощи пак го сънувах. Ужасно е! Не мога да спя.
– За какво говориш, пчеличке? – внимателно попита Станимир.
– Нали ти бях разказала, глупчо! Сънувам страшни сънища. Вече няколко пъти…
– Разкажи ми пак.
– Много е объркано. Някакъв плешив мъж… като дявол. Очите му са целите червени, без зеници и кървят. Кожата на лицето му е покрита с изпъкнали вени и белези. Устните му са напукани. Отваря си устата, примлясква жадно и шепти името ми. Зъбите му са дълги и остри, като от метал – някои блестят, други са ръждиви и счупени. Накрая започва да пищи, да реве с цяло гърло и тогава се събуждам. После не мога да заспя по цяла нощ. НЕ ИСКАМ да заспивам.
Станимир я изгледа озадачено. Мая не умееше да фантазира така добре.
– Сигурно си гледала някой филм – предположи той.
– Не съм – настоя момичето. – Нали знаеш, че не гледам такива глупости.
– Ако някой демон пак те тормози, му кажи, че ще си има работа лично с мен. Ще му бръкна в червените очи, ще му откъсна опашката и ще го изпратя обратно в деветия кръг на Ада!
– Както щеше да направиш с Боро? – тя се усмихна. – Моят рицар без броня.
Миро стисна зъби и сведе поглед. После се раздвижи.
– Стана късно. Хайде, да те водя до вас!
– Чакай малко! – извика Мая. Сграбчи бузите му с две ръце и шумно го целуна по устните. И пак… и пак… и пак…

Когато стигнаха до входната врата на блока ѝ, Мая скочи, хвана се за врата му и вися като маймунка, докато не отмаляха. Накрая го целуна за последен път и се шмугна вътре. Едва прекосила стълбището зад вратата, тя се обърна и махна с ръка. После се скри от поглед. Осветлението угасна секунди след това.
На път за вкъщи, подритвайки дребни парченца чакъл, Миро се замисли. Изпитваше някакво неясно напрежение, усещаше лек хлад, който обостряше сетивата и караше кожата му да настръхва. Отдавна не се бяха сбогували толкова дълго. Сякаш малката се опасяваше да не замине и да я изостави още утре.

Но Мая беше тази, която изчезна.
Майка ѝ твърдеше, че след вечеря се е затворила в стаята си и повече не излязла оттам. Идваха полицаи, следователи. Имаше разпити. Не откриха улики – никакви следи от взлом или борба и какъвто и да е помен от момичето. В отчаянието си родителите ѝ ходиха при разни гадателки и врачки: едни казваха, че е избягала по любов и живее в чужбина, други, че е отвлечена, но ще се върне, а трети само се вайкаха, просълзени редом до болната ѝ майка.
Месеци наред Станимир редовно прозвъняваше телефоните от списъка си – говореше дълго с нейните роднини и приятелки, питаше за новини. Обикаляше безцелно града и парковете с тайната надежда да я зърне някъде. Понякога отиваше на кея, облягаше се на парапета и дълго се взираше в мрачните сиви вълни и далечните кораби – малки черни точици на ръба на морския предел. Дори се надяваше да е избягала от него – само и само да е жива.
Един ден срещна Борис. Той със сигурност знаеше, че Мая е изчезнала след рождения ден на Катя. Полицията беше разпитвала и него. Станимир го изгледа злобно – беше готов да се вкопчи в него и да се бият до смърт. Едрото момче най-неочаквано се спря и смотолеви: „Пич, извинявай за онзи път! Само се шегувах, а ти тръгна да се правиш на мъж. Ако чуя нещо за Мая, непременно ще ти кажа. Горе главата!“. Потупа Миро по рамото и продължи.
На годишнината от онази вечер, Миро отново беше в Бургас. Мина по същя път – край панелните комплекси и в сърцето на смълчания езерен парк. Седя на същата пейка и дълго мисли. А после отиде до плажа и нагази в пясъка. Намери спасителния пост, на който се бяха целунали за първи път – две безгрижни влюбени деца. Извади от джоба си камъчето от Тевното езеро – последния подарък на Мая. Зарови го дълбоко в основата на малката метална кула и се зарече да го извади, когато отново види своето момиче.
Това беше краят…
И началото на много други неща…

Продължение – ето тук