Прасешка Одисея

На какво попаднах и колко се смях. Аз и Евгени го писахме преди повече от 10 години, за да ни остане спомен от детството в Бургас. Откраднал съм за вас няколко (несвързани) пасажа, колкото да ви покажа духа на историята. Чудя се има ли смисъл някога да я преработим и довършим. Открих 8 глави. Това е само малка част🙂

Посвещавам на най-прекрасните приятели, които човек би могъл да има…

The Sect

Беше след полунощ. Из улиците на Бургас бродеха пияни деветокласници и проскубани улични котараци. Радо се излежаваше на леглото в стаята си и слушаше музика. По едно време погледът му случайно падна върху крайчеца на чаршафа, който започна бавно да се изхлузва надолу, сякаш някакво незнайно същество, спотайващо се под леглото, го теглеше към земята. Радо изнервено дръпна чаршафа обратно към себе си и в следващия миг ужасен съгледа, вкопчена в него, ноктестата лапа на някакво дребно зверче. Създанието се изкатери на леглото, след което започна бавно да пъпли към слисания Радо. То беше с опадала на много места тъмна козина, с окапващи меса и дълбоки кървящи рани, с два остри предни зъба, единият от които счупен по средата. То беше МОРСКО СВИНЧЕ!!! Крясъците на отстъпващия Радо се смесиха с провлачените, зомбирани вопли на зверчето. Точно в този момент две неща едновременно паднаха. Едното беше Радо, който се изтърси от леглото, другото беше дясното око на свинчето, което се откачи от кухината си и започна да се клати като махалото на Фуко, захванато от някакво тънко разтеглено сухожилие. Радо пълзеше към бюрото си, върху което беше поставена една от чикийките му. Тъкмо когато я награби с трепереща ръка и я размаха, за да се защити, съществото скочи на гърба му и заби болезнено нокти в кожата му. Радо се извърна и наръга животното в стомаха. Навред се разхвърчаха пръски кръв и вътрешности (предимно черва).
– Не можеш да ме убиеш повторно! – проехтя олигофренският писклив глас на свинята и тя се изхили гадно.
Радо отвори очи, крещейки. По челото му се стичаха вадички пот. Той дишаше учестено и трескаво се оглеждаше. Най-сетне осъзна, че се намира сам в леглото си и всичко е било просто поредният кошмар. Радо въздъхна и се замисли. Спомни си за Мони – морското му свинче, което загина, след като преяде с кисело зеле.
– Проклетото зеле! – отчаяно простена Радо и стисна зъби. По лицето му беше изписана невероятна болка. Макар и кошмар, сънят беше отворил дълбока рана в сърцето му, която често кървеше (твърде е възможно от нея да течеше карамел). В съзнанието му се нижеха картини от погребението на зверчето сред краставиците в задния му двор.

Беше мрачен, зимен ден – не достатъчно студен, за да вали сняг, затова от небето падаха едри капки дъжд и напояваха миниатюрния зеещ гроб. Тъжна беше песента на мразовития вятър, който виеше като вълк сред сухите черни клони на асмата. Плачът на малко момиче се носеше заедно с тази песен, защото Валя скърбеше почти колкото Радо за загубата на единствения домашен любимец, който бяха имали (с изключение на група злощастни кокошки. За тях ще стане въпрос по-нататък). Цялото семейство се беше събрало в задния двор (освен дядото, който трябваше да си гледа новините). Лицата на всички бяха студени, сериозни и траурни. Погледите им бяха сведени към мократа почва в лехата с краставиците, докато бащата с бавни стъпки излизаше от къщата. В ръцете си държеше все още топлото рошаво тяло на Мони, покрито с парче черен плат…

Мони преди зелето

Мони преди зелето

***

Радо спешно се нуждаеше от нещо, което да го разсея. Той отиде до телефона и звънна на Евгени.
– Здрасти Радо! – промърмори сънено Евгени и се прозя. – Как я караш?
– Какво искаш, бе? – попита гневно Радо.
– Ама нали ти ми звън…
– Бе я не ми се обяснявай, бе! – скара се Радо.
– Ама… – опита се да говори Евгени.
– След четиридесет минути ела да ме вземеш да излизаме.
– Ами… – продължи да се опитва да говори Евгени.
– Ти май много си наперен неска, а? Ща видя аз тебе! – измърмори Радо. – Айде, гледай да не закъсняваш! – добави той накрая и трясна слушалката.
Тъкмо се канеше да отива да закусва, когато телефонът иззвъня. Радо ядосано се върна и вдигна.
– Ало! – изломоти той.
– Ало! – отвърна гласът на Евгени.
– Какво пак, бе? – развика се Радо. – Какво не ти е ясно?
Последва дълга пауза.
– Не знам! – колебливо каза Евгени. – Айде чао!
– Идиот! – изкрещя Радо и затвори.

Радо хапна набързо. След това започна да яде. Накрая закуси надве-натри и отиде да си измие ръцете. В малката кухничка до двора, обаче, го посрещна нова изненада. Някакъв циганин се беше намъкнал вътре и очите му трескаво шареха наоколо. Двамата се съгледаха едновременно и първоначално всеки се стресна от присъствието на другия. След това циганинът, бягайки презглава, успя да види как Радо грабва голям мръсен и крив кухненски нож, а после хуква по петите му. Завърза се яростна гонка. Няколко пресечки по-нататък немалко бургазлии изненадано проследиха с поглед един отчаян мургав джебчия, на чието лице беше изписан такъв ужас, сякаш след него се носеше цяла армия разярени неонацисти. Оказа се по-лошо. След злощастния циганин фучеше някакво невъобразимо прегърбено същество, облечено в бял потник на дупки и къси цветни шорти, в чиято ръка проблесна хладно острие. Секунда-две след като двамата преминаха, до минувачите стигна и шумът от преследването – първо жално пъшкане и скимтене, а след това тежко дишане, ръмжене и шляпане на джапанки. Радо продължи преследването до Централна гара. Накрая се отказа и реши да се върне.

Радо в действие

***

На връщане за вкъщи тримата приятели трябваше да минат покрай стария хотел Приморец, който се намираше в края на морската градина. Една тясна алея извеждаше до бариерата на паркинга му. Процепът покрай свалената бариера беше едва около метър. Марата и Радо минаха напред и съвсем спокойно преодоляха това смешно за тях препятствие. Евгени обаче се спря и с широка тъпа усмивка ги изчака да се отдалечат. “Това е!”, мислеше си той, ентусиазирано оглеждайки широкия и абсолютно безлюден паркинг, “Това е перфектното място, на което мога да покарам като хората!”…
Другите двама скоро се усетиха, че Евгени липсва. Спряха се и се обърнаха назад, за да видят къде се е запилял пак. Той се пъчеше на около сто метра от тях, беше се ухилил широко и явно се готвеше да прави нещо специално. Те се отпуснаха върху кормилата на велосипедите си, за да могат спокойно да наблюдават предвидената катастрофа. Евгени се засили…
Вятърът свиреше в ушите му, а адреналинът му се покачваше все повече и повече. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от вълнение. Скоростта го опияняваше. Това беше един от неговите велики моменти, които щеше да помни винаги. “Тогава бях като истински колоездач!”, щеше да разказва на внуците си той… В този момент се окопити, внезапно съзрял бариерата пред себе си…
Радо и Марата нетърпеливо очакваха металният прът да отнесе половината Евгени, докато пресича, но той ловко преодоля препятствието и успя да излезе на просторния паркинг отвъд…
Отвори очи. “Преминах!”, невярващо си помисли той. “Разстоянието беше не повече от метър, но аз се справих!”, сега вече беше на седмото небе от щастие. Но пред него внезапно изникна нов проблем. С тази висока скорост той практически не можеше да управлява велосипеда. Значи възможностите му бяха две: Да продължи право напред и да се пребие в това, което му се изпречеше на пътя, или да се опита да завие и пак да се пребие. При всички случаи щеше да има болка, въпросът беше кое му допада повече… Твърде късно…
– …Не, бе! Той ми каза да го чакам там. Аз какво да направя като нямам възможност. Сега тука ми изникна важна работа и…
Човекът разговаряше по джиесем, застанал до колата си, когато периферното му зрение мерна нещо паникьосано, което бързо се приближаваше. Още преди да е успял да види какво беше, неговият инстинкт за самосъхранение го тласна настрани…
Радо и Марата кротко проследиха как Евгени се опитва да вдигне малко по-висока скорост, но в крайна сметка, движейки се доста бавно, по някаква абсолютна случайност, успя да се провре покрай бариерата, след което, въпреки че спокойно можеше да завие настрани, той описа широка парабола и се разби във вратата на някакъв автомобил, където допреди малко един човек си разговаряше по телефона. Те решиха, че е дошъл моментът да се намесят…
– Весо, айде ще ти звънна след малко, щото тука едно момче се преби…
Човекът се наведе към Евгени и го огледа:
– Добре ли си, бе юнак?! – попита той. – Не се притеснявай, приятелите ти сега ще ти помогнат…
Първоначално усмихнат, той бързо смени изражението си на учудване, а после и на лека уплаха, когато Радо и Марата вместо внимателно да помогнат на приятеля си да се съвземе, го вдигнаха рязко във въздуха, започнаха да го налагат и да крещят:
– Ти какво си въобразяваш, бе?! За какъв се мислиш?! Защо притесняваш хората като говорят по телефона, а?! Бе, ти какво, бе?!…

All turns into dust in the wind

***

– Знаеш ли какво е това? – каза с особен полумистичен глас Марин преди Евгени да се осмели да го попита.
– Какво?
– Няма да ти кажа.
– ?
– Това е дневник. Писал съм го, когато учихме още в старото даскало.
– Дай да видя! – Евгени посегна.
– Чакай! Няма да пипаш! Първо си измий ръцете!
Евгени тръгна към тоалетната.
– Измий си и гъза! – подвикна Марин зад гърба му.
Евгени го стрелна с обвинителна физиономия, канейки се да каже нещо грубичко, но приятелят му се засмя.
– Шегувам се бе. Идвай тука! – погледът на Марин изведнъж падна върху нещо, оставено на масата. – А тази вафла ще я ядеш ли?
– Явно не! – въздъхна Евгени, докато се намести удобно до Марата, а той от своя страна вече беше захапал шоколадовото изделие, без да го е извадил от опаковката. – Можеш да я изядеш, но моля те махни преди това опаковката!
– Не ме учи как да ям! – тросна се Марин. – Ти някога ял ли си, че да ми даваш акъл!
Евгени присви очи така, както евентуално би направил, ако можеше да мисли.
– Ами, май съм ял два-три пъти. – призна неохотно накрая.
– Ха! Че аз само тая сутрин ядох два-три пъти! Добре! Млъквай сега и гледай тук…
Двамата се зачетоха в дневника с изключително сериозни и задълбочени физиономии. Последните постепенно преминаха през няколко фази на леко усмихване, широко ухилване и след около пет минути Евгени вече се превиваше на земята от смях.

Дневникът очевидно беше писан от приблизително десетгодишно хлапе, въобразяващо си, че създава документ с изключителна важност за бъдещите поколения. В продължение на осем дни младият Марин се беше занимавал с хроникиране на всяко свое действие, описвайки и най-малката подробност от ежедневието си, което проличаваше в изречения като: “На връщане от училище с лелята купихме едно шоколадово десертче “Република” с три мои и пет нейни стотинки.” Изключително явно си личеше, че авторът е приемал труда си съвсем насериозно, понеже липсваха лиготии като “Мило дневниче…”, както и всякакъв израз на чувства и лично отношение към случилите се събития. Всичко това правеше дневникът още по-смешен в моментите, когато творецът се беше опитвал да се изкаже по разнообразни и интересни начини като: “Реших, че е време да ставам и от идея преминах към действие.”, подсказващи доста високо интелектуално ниво за човек на неговата възраст. Читателят на творбата обаче не можеше да се оплаче от непълна или неясно предадена информация, защото всяко извършено през изминалия ден действие беше внимателно записано и често допълнено от пояснения. От съобщаване на часа на събуждане, през подробни обяснения на това какво и колко е изядено на закуска, през разказване на всеки учебен час (където често се срещаха изречения, придаващи нови измерения на комедията) чак до вечерта и “завиването под топлите завивки”. Като пример ще приложа цитат от дневника, където авторът разказва как той и няколко негови съученика в час по литература са разигравали произведението на Иван Вазов “Апостолът в премеждие”: “…аз играех Али Чауш, а Севелина беше Илчо Кафеджията”. Изоставайки с графика си, докато описваше събитията с един или два дни закъснение, Марин трябваше да се напъва дълго време, за да си спомни какво е ял например вчера по обяд и в колко точно часа е започнал да се храни. Поради всички тези причини в хрониката често се случваше да има нелепи изречения от типа на “…след като си подготвих домашното по английски език, се занимавах с писането на този дневник”. Подобен отчет явно щеше да е жизнено необходим за духовното израстване на любознателните деца на бъдещето, които щяха да открият под тонове пръст това произведение на древната мисъл, където може би се е спотаила истината за нашата отдавна вече изчезнала в разруха цивилизация и ключът към спасение от нов Апокалипсис.

В крайна сметка беше ясно, че в стремежа си да е толкова изчерпателен, авторът изведнъж бе осъзнал, че прекарва почти цялото си време в писане и бе преустановил своето занимание. За да оправдае собствената си глупост, той беше добавил малък финален епилог, в който поясняваше, че този дневник ще му остане като спомен от най-хубавите детски години. Но дори на тази крехка възраст, макар тогава да не искаше да си го признае, той ясно бе осъзнавал, че ако това са най-хубавите му години, може най-спокойно да се гръмне и незабавно да приключи цялата настояща и последвала агония.
– Мара – пророни почти през сълзи олигавеният от смях Евгени – хората обикновено описват най-личните си емоции и чувства в своите дневници. Неща, които не могат да споделят с никого. Ти май бая си го ударил на описание.
– Тогава бях прекалено малък, за да имам чувства. – сухо промълви Марин, но в тона му се долавяше нотка на оправдание…

Мило дневниче

***

пролетна сутрин, вторник, 03:27 часа

Нощ. Тишина. Тъмен безлюден парк. Пусто шосе. Денонощно павилионче за закуски. Продавачка, която си бърка в носа и чете вестник. Два тъмни силуета бавно навлязоха в обсега на сравнително ярката светлина, изливаща се от малката 60 ватова крушка в павилиончето. Оказаха се около осемнайсет годишни момчета. Единият беше висок и сух, облечен в протрит синьо-зелен анцуг. Лицето му беше обкичено с акне, разранено от непрекъснатото чесане и дълги, редки косми, които би трябвало да са нещо като брада. Вторият – нисък, мускулест и с бръсната глава носеше кафяво кожено яке и леко поизбледнели дънки. Крив белег от нож се спускаше през дясната му буза като изчезваше досами областта на носа и то с такъв рязък завой, сякаш продължава из дълбините на едната му ноздра. Ниският застана пред гишето и заговори с груб пресипнал глас, който сякаш ясно подсказваше две неща: първо – “Аз съм почти неграмотен, но завърших седми клас с успех 3, 25, защото преписах на контролните от тъпите зубъри хе-хе-хе!” и второ – “Наскоро ми избиха два предни зъба, ама ко ми пука като имам поне още петнайсе.”
– Ай дай дфе банишки, фе лелше!
Жената остави с лека досада печатното издание, намести очилата на носа си и присви очи, за да види що за човек е този нощен посетител, чиято уста имаше нужда по-скоро от вещата намеса на логопед, отколкото от тестеното изделие. И в този миг тя го позна. Малкия Кирязчо – детето на Сотир и Стаматка, бившата комшийка от кооперацията. Колко ядове беше брала с това немирно момченце, което непрекъснато береше сливите от голямото дърво, преди да са узрели, цапаше току-що прострените бели чаршафи с кал и на всичкото отгоре… дали не беше именно Кирязчо онзи неразкрит палавник, който се беше изакал пред входната врата, докато спеше следобедния си сън. Но това беше отдавна минало, а тя не беше виждала Стаматка от цяла вечост. Ето добра възможност да понаучи някоя клюка, с която да вдигне реномето си пред съседките от кооперацията. Жената се приближи до витрината и рече:
– Кирязе, тва ти ли си бе, моето момче?
– А, кфо? – учуди се момъкът.
– Кирязчо, ти си бе, лелче! Пораснал си, гледай какъв мъж си станал, ама ти си! Помниш ли ме? Аз съм леля ти Дафинка – от старата кооперация, преди да се преместите!
– Ае дай дфе банишки, фе лелше! – повтори този път с лека неувереност бръснатият.
– Щи дам бе, леля, ама кажи първо как сте? Майка ти какво прави? Тая жена веднъж не мина да ме види!
– Ми жифа е! – отвърна неопределено Киряз, леко объркан.
– Еми жива ще е, каква ще е? Малко поостаряхме, вярно си е, ама нали заради вас, децата, живеем и се борим. На и аз тука, гледам по някой лев за внуците да има. То и вкъщи да се забиеш не е работа на нашите години. А баща ти, моето момче… – гласът ѝ се сниши до поверителен шепот – той още ли пие?
– Той ся е ф панделата. Не знам кфо прай. Ама ай дай дфе банишки, фе лелше! Шшшш! – добави настоятелно той.
– Къде казваш? – упорито продължаваше разговора леля Дафинка, докато внимателно избираше две по-малки банички. След като не получи отговор, тя понечи да подаде закуските на момчетата, но преди това протегна обърната нагоре длан. Беше ѝ се случило веднъж един поразник да избяга, без да си плати милинката и се беше наложило да даде четиридесет стотинки от своя джоб. В ръката ѝ със звън се изсипа купчина жълти монетки. Говори се, че има някои изключително интелигентни хора, които могат за секунди да преброят разпиляващи се по земята пари. Тази теория важи в пълна сила и за не толкова интелигентните продавачки на закуски в денонощни павилиончета. Ниското момче тъкмо захапваше силно баничката, хрупайки, когато зад гърба му леля Дафинка каза с мил, спокоен, но и някак настоятелен тон:
– Кирязчо, ми вий трябва още седем стотинки да ми дадете, бе леля!
– Как, фе лелше?! Тошно са парите.
– Ама, моля ти се сега, моето момче! Аз нали ги преброих! И аз съм имала математика в училище, знам да броя. Сигурно сте се объркали нещо.
– Ми, лелше, ня’аме пофеше пари да ти дадем фе. – съобщи Киряз за ужас на бедната леля Дафинка. На това изречение високото момче се изхили тъпо. Продавачката мигновено включи в действие своите конфронтационни умения, които са задължителни за всяка една възрастна жена, възнамеряваща да се занимава с подобна дребна търговия.
– Ама може ли сега така? Като нямате достатъчно пари, ще си купите една баничка и ще си я разделите. Ми то ако всеки правеше като вас? Аз сега тия седем стотинки от собствения си джоб трябва да ги дам. Не бива така! Аз тука не работя за без пари…
– Афе лелше, к’о ма занима’аш фе! – каза Киряз и двете момчета поеха към парка.
След като навлязоха между дърветата, те си намериха една удобна пейка, близо до известната дискотека “Елит” и седнаха, за да се нахранят на спокойствие. По едно време високият обърса мазнината около устата си с ръкав и поде разговор:
– Аве Зъбар, тука сигурен ли си, че ше има сухо ве?
– Ми онея казаха, ше оная фешер педесе лефа са зели от некфи лапета, фе Кондеф.
Отново настъпи мълчание. Из парка се долавяше само шума от дискотеката, примесен с хрупането на баничките. Киряз “Зъбаря” реши да каже нещо, макар репликата, която крехкият му рекетьорски мозък роди да не отговаряше на световните разбирания за интелигентно, обосновано и пропито с дълбок философски смисъл изказване:
– Афе Кондеф, т’фа е мно’о яка бан’шка фе!
– Мхмф! – потвърди Кондев, изхвърляйки от устата си струя олигавени и наполовина сдъвкани трохи.
След като и последните парчета от тестените изделия завършиха краткия си, но пълноценен живот в стомасите на двамата рекетьори, Зъбаря се сети нещо важно, което трябваше да сподели със своя колега.
– Афе Кондеф, найш к’о ми казаха фе?
– К’о?
– Афе, пояфил са ня’къф, ня’кфа битка! Прешел на бизнеса!
– Тъй ли, ве? Ма ‘къв? Няква мишка ли?
– Не, фе! Хапче бил! Гофори се, ше създафал проблеми. Нещо се опъфал. Нещял да дафа пари.
– Аве, такива ги знам! Избийш му два-три зъба и веднага бърка в джоба!
– Не фее! Тоя бил някфа нинджа, тъй разпрафят.
– Брей!
– Да фе! Даже шух, ше се фъргалял с Ифан… Ма тфа са само слухофе, фе! Кондеф, да не се стряскаш! Хе-хе!
– Не ве! Тоя сигурно е ня’ква мишка!
– Ху’у ху’у! Аз само ако го срещна тоя, ще разбере що ми фикат “Зъбаря”!
– Зъбар, глей ве! Идват некви пияни лапета! Ае да се захващаме за работа, че аз съм още гладен! Може после по още една яка бан’чка да ударим!
Двете момчета се запътиха с решителна рекетьорска крачка към поредните си среднощни жертви, а след тях в тъмнината остана да витае един слух, който може би щеше да се окаже чиста истина…