Последният ловец на вампири – част 2

И ето, че историята за безстрашния авантюрист Робърт Коул в скептичния свят на неверниците продължава…

Първата част може да откриете ето тук

Луксозният черен Ягуар XJ летеше с небрежна лекота покрай ширналите се, докъдето поглед стига, потръпващи от вятъра, зелени морави. Колкото по на север отиваха, толкова повече хълмове и планински вериги обрамчваха просторния пейзаж, а около тях се спускаха тежки воднисти облаци, чиито размазани начумерени лица мърмореха с гръмотевичен тътен. Пътят минаваше покрай много езера. Над потъналите в хладна дрямка тихи води се носеха мъгливи воали.
Шофьорът беше младо, много високо момче със съсредоточен поглед иззад тънките стъкла на очилата си. Караше бързо, псуваше често и имаше твърд източноевропейски акцент. Когато направеше някое по-ефектно или рисковано задминаване, поглеждаше за момент към Робърт с тънка самодоволна усмивка, сякаш очакваше да види на лицето му уплаха. Робърт, обаче, умееше да излъчва безразличие. Почти не разговаряха.
По някое време стигнаха до големия мост, който се извиваше като тънка бяла кост, свързвайки сушата с остров Скай. Той се изтягаше над спокойните сребристи води на езерто Лох Алш, което само по себе си беше още един от дългите пръсти на алчната морска длан, вкопчена в древните шотландски скали. Една от бетонните колони на моста беше дълбоко впита в каменната гръд на малко парче земя, наречено „Белият остров”, което се издигаше над водата точно между сушата и гористия бряг на Скай. На самия ръб на малкото островче беше построен кокетен бял фар, а хладната вода ближеше с език каменната му основа. Стройната му осанка, обаче, изглеждаше незначителна на фона на високия мост, забулващ го надменно в сянката си.
Докато преминаваха по моста, Робърт си спомни, че преди държавата да го изкупи за десетки милиона лири, той беше собственост на частни инвеститори. Завишеното им таксуване го беше превърнало в най-скъпия европейски път и новините често излъчваха репортажи по казуса. За щастие такси на пътуващите вече не се налагаха, а недоволството срещу бившите собственици се беше превърнало в неприятен спомен.
Робърт се загледа в тъмните настръхнали силуети на далечните планини. Една платноходка се поклащаше към тях сред неуморните езерни вълни като самотен пилигрим в широкото празно пространство. Той се замисли накъде ли е устремен този малък бял пътешественик, обгърнат от безкрайна сива пустота.
Най-сетне се добраха до остров Скай и потънаха в притихналата прегръдка на крайбрежните му гори. Преди да го оставят зад гърба си, шофьорът спомена, че на южния полуостров на Скай – казваше се Слийт – имало още замъци, повечето от които добре известни на туристите. В един от тях – замъка Нок – бродел призрака на Зелената дама. Местните твърдели, че когато дамата била доволна, идвали добри дни, но щом се случело да е опечалена, трябвало да се готвят за нещастия. Шофьорът сподели, че според него това били врели-некипели, но Ървин често му разказвал такива истории, когато се случвало да го вози до острова.

Пътят им продължаваше все на север. Залезът прониза мътните облаци и окъпа западните хълмове Куелин с разноцветни струи бързо помръкваща светлина. Тя се стичаше бавно по гранитната им твърд, черупка на угаснали вулкани, като спомен за лавата, бликала на воля от разтворената земна гръд преди милиони години.
По мръкнало стигнаха полуостров Тротерниш. Замъкът на Ървин Маклеод беше построен до брега на малко езеро, сгушен в скута на стръмни шуплести скали, покрити с мъх и ниска жилава трева. По склоновете им се извисяваха остри базалтови игли – като стърчащите нокти на погребани под тонове пръст и камък мъртви великани, които дращеха небесния купол в окаян опит да се измъкнат от гробницата си в земните недра.

Базалтовите игли на остров Скай

Базалтовите игли на остров Скай

Когато наближиха, Робърт огледа постройката. Реконструкцията на целия първи и част от втория етаж беше извършена професионално. Замъкът имаше свежа обновена фасада, но въпреки това запазваше мрачния си средновековен стил. Нагоре се различаваха недовършени стени, арматурни конструкции с изпънати между тях грубо сковани греди и сбрани на купчини строителни материали.
Кенет ги посрещна пред високата двукрила порта. Икономът се оказа дребно старче с ококорени зачервени очи, тънък клюнест нос, избуяла по бузите бяла четина и късо подстригана остра коса. Беше облечен в синя карирана риза и черни панталони, прихванати от широк кожен колан с голяма квадратна катарама.
Щом Робърт излезе от колата, Кенет припряно се завтече към него и го прегърна така сърдечно сякаш бяха стари приятели.
– Господин Коул – занарежда старчето, – толкова се радвам да Ви видя! Сър Маклеод се обади. Каза, че идвате да ни избавите от вампирите.
Робърт забеляза тънката иронична усмивка, която заигра по лицето на шофьора. Той помаха за довиждане и запали двигателя като отклони поканата да пренощува в замъка или поне да се присъедини за вечеря. По матовата черна повърхност на Ягуара премина мимолетен алуминиев отблясък, докато правеше обратен завой и след това колата бързо се стопи в мрака като единствено задните светлини продължиха да тлеят известно време в далечината.
Кенет въведе Робърт в замъка. Стаите бяха слабо осветени от грубо сковани метални полилеи, окичени с електрически крушки, оформени по такъв начин, че да наподобяват пламъчетата на истински свещи. Най-просторните помещения – трапезарията и библиотеката – разполагаха с вградени в каменните стени широки камини. В тях припукваше тих огън, който изпълваше въздуха с топъл уютен дъх. Интериорът беше точно такъв, какъвто се полагаше на подобно място – масивни ъгловати мебели, украсени с резба на геометрични фигури и цветя, няколко окачени на специални поставки цели доспехи, които приличаха на истински призрачни рицари, кръстосани на стените оръжия, кръгли инкрустирани щитове, пъстроцветни гербове и портрети на строги брадати мъже.
Старият иконом накара Робърт да остави багажа си в един ъгъл на трапезарията, изпрати го да се измие и изприпка да донесе вечерята.
Седнаха сами – един срещу друг на голямата резбована маса. Кенет беше сервирал картофи с агнешко, салата от пресни зеленчуци и по чаша гъсто кисело вино. Първоначално се храниха мълчаливо, но Робърт усещаше, че старият иконом внимателно го наблюдава изпод гъстите си рошави вежди. След като заситиха глада и пийнаха няколко глътки вино, езикът на Кенет се развърза:
– Господин Коул, добре сте дошъл. От такъв човек имаме нужда – безстрашен и праведен. Природата на нашия остров е сурова, но той винаги е бил спокойно и живописно кътче. Само че хората вече не са желани тук. Мъртвите са се разбудили и искат своето. Призраци бродят по нощите. Понякога се носят безмълвно. Друг път плачат и стенат заради някакви техни болежки, дето са ги тровели приживе. И в замъка се навъртат. Виждал съм веднъж-дваж. Прегърбена старица, цялата в бели дрипи – угрижена, с наведена глава – носи се из стаите и направо минава през стените. – Кенет отпи дълбока глътка вино, облиза бавно устни с грапавия си червен език и продължи. – Абе мъртвите, мъртви! В Шотландия призраци да искаш. Няма какво толкова да ни навредят. Един от работниците, като нареждал камъните, видял безплътна сянка да се носи в мъглата, изпуснал каквото държал и си премазал крака. И пак не си го слагам толкова на сърце. Младо е момчето. Ще се оправи. Но де да беше само това. Де да беше…
Кенет направи дълга театрална пауза и впери ококорените си очи в Робърт, след което безмилостно сдъвка парче варен картоф. Робърт усети, че трябва да каже нещо, затова кимна разбиращо и попита:
– И какво още?
– Какво още ли? Вампири! Вампири, господин Коул! Истински кръвопийци! Фермерите се хванаха за главите. Пропищяха хорицата. Всяка сутрин мъртви животни – кози, овце, дори крави… пилета с отхапани глави. Намират добитъка проснат в кошарите или на тревата отвън – със скършени вратове, кръвта изсмукана. – Кенет поклати глава. – Грозна картинка, казвам Ви!
– Трябва утре да се срещна с тези фермери – делово промълви Робърт, докато оглозгваше един кокал. – Мисля, че знам с кого си имам работа.
– Как така… С кого?
– Сигурно сте чувал историята на Уолтър Маклеод? – попита с тънка усмивка Робърт.
Изражението на Кенет помръкна, но в него вече се четеше разбиране. Той не отвърна нищо, а само отметна глава и кимна към един голям портрет над камината. Самият Уолтър гледаше оттам изпод свъсените си вежди. Описанието му от хрониките се оказа съвсем точно – страховит едър мъж с гъста рижава брада. Беше облечен в традиционни шотландски одежди. Долната част на картината и рамката под нея бяха потъмнели и изглеждаше така сякаш той изпълзява от дълбока черна яма. Робърт предположи, че картината е оцеляла след опожаряването на замъка в края на XVIII век. „В какво ли си се превърнал, Уолтър?” – зачуди се той.
За известно време разговорът продължи по-тихо сякаш някогашния владетел на замъка беше хвърлил дългата си сянка над тях. После Кенет се отпусна и развърза езика си. Говореше високо, смееше се гръмогласно и задаваше на Робърт купища въпроси. Робърт се радваше, когато към работата му проявяваха интерес и също не пестеше думите. При всяка възможност, обаче, насочваше разговора към проклятието сполетяло имението и местността. Разпитваше за повече детайли около необичайните събития, интересуваше се от свидетели, с които може да разговаря още утре, вълнуваха го особеностите на околния терен и коя част от него е достатъчно запустяла и дива, за да послужи за скривалище.

Замъка Маклеод

Замъка Маклеод

Когато се нахраниха, Робърт се изправи и се усмихна вежливо на домакина си.
– Напоследък пътувам доста, а утре е важен ден. Трябва да свършим много работа. Ще ме настаните ли някъде, добри ми Кенет?
– Разбира се, разбира се! – засуети се с присъщата за него любезност икономът. Вие, докато се миехте, аз багажа ви го пренесох в стаята.
Робърт се намръщи, но не каза нищо. Кенет го поведе през един дълъг сумрачен коридор, където по украсените с картини и гоблени стени се надбягваха сгърчени сенки. Икономът посочи една масивна дървена врата в края на коридора и докато Робърт усети, вече се отдалечаваше с бързи крачки.
– Закуската ще е готова в осем и трийсет! – отекна гласът на възрастния мъж, след което се чу хлопване на врата и Робърт остана сам.
Почеса се замислено и ноктите му задраскаха по косъмчетата на лявата буза. Огледа се внимателно, въздъхна и открехна посочената му врата. Обля го студена вълна от тежък, непроницаем мрак, а някъде из дълбините на стаята се чу рязко шумолене. По гърба на Робърт пробягаха хладни тръпки и той инстинктивно посегна към пояса си. Изчака за момент, сетне вдигна ръце пред себе си, раздвижи пръсти, приведе се напред и прекрачи прага. Стъпваше тихо и предпазливо. Потърси пипнешком ключа за осветлението, но когато най-сетне го откри и натисна, не се случи нищо. Очите му все пак започнаха да свикват с оскъдната светлина, която се прокрадваше от коридора и той различи фрагменти от мебелировката – широкото легло по дължината на стената отдясно и писалището под прозореца отсреща. Очите му се спряха върху очертанието на покрита с абажур нощна лампа върху шкафчето до леглото и той се насочи към нея. Сепна го същото прошумоляване от някаква неопределена посока в дъното на помещението. Робърт пристъпи към лампата с безкрайно бавни отмерени крачки. Пръстите му заиграха по кабела, напипаха ключа и скоро стаята се озари в зелена светлина. Макар и омекотена от абажура, на фона на досегашния мрак, изглеждаше почти ярка.
В този миг, съвсем близо, някъде изпод леглото, се чу ново прошумоляване. Робърт се приближи, стиснал ножа в десница. Приклекна като закри с длан очите си, за да ги спаси от насрещната светлина. Чу забързан тропот на ситни стъпчици и светкавично движение в краката си. Той отскочи назад и проследи с поглед едрия рошав плъх, тичащ към изхода на стята. Реакцията на Робърт беше безпогрешна. Ножът изсвистя във въздуха, заби се във вратата, а пронизителният писък на гризача отекна из смълчания коридор. Животинчето изчезна. Робърт се приведе, изтръгна ножа с един напън и бавно прокара пръст по острието. Отсечената опашка на плъха лежеше сгърчена на земята.
Робърт беше напрегнат. Успокои се, едва след като прерови щателно цялата стая. Беше особено напорист в търсенето на други плъхове Не откри нищо интересно. Разгледа внимателно оставения на земята багаж за липсващи вещи. Изсумтя, разсъблече връхните си дрехи и се просна в леглото.
Тъкмо беше затворил очи, когато навред се разнесе протяжен стон. Идваше от незнайна посока. Усилваше се в писклив агонизиращ вой и после пак стихваше в сподавен монотонен вопъл. Робърт скочи от леглото и се ослуша. Сетне нахлузи обувките си, наметна палтото, извади ножа и излетя от стаята.
Тичаше по дългия коридор, който повръщаше срещу него гъст лепкав мрак. Призрачният звук се изливаше отвсякъде и никъде – ту възторжено присмехулен, ту събрал в себе си цялата болка на света. Изведнъж просто секна – също така внезапно, както се беше разнесъл. Тишината погали врата на Робърт с влажните си тънки пръсти и костите му настръхнаха. Той се огледа, повъртя се още малко из сякаш безкрайния коридор, размахал оръжието пред себе си и накрая реши да се върне в стаята. Затвори вратата зад гърба си, потърси припряно за ключ или резе, но така и не откри начин да я залости. Тръшна се в леглото, но напрежението дълго време не му позволи да заспи.

Робърт не знаеше дали са изтекли минути или часове. Беше се унесъл в неспокойна дрямка, когато неговите тренирани от живота навън сетива изведнъж се изостриха. Той усети чуждо присъствие някъде в стята, съвсем близо до себе си. Секундите течаха бавно до болка. Мускулите му се напрегнаха, а косата му се окъпа в пот, но Робърт остана напълно неподвижен. Искаше създанието, което го наблюдава да си въобрази, че е дълбоко заспал. Съсредоточи мислите си и преброи наум до тридесет, за да проясни умореното си съзнание. И тогава се извърна рязко, скочи и се хвърли напред като побеснял звяр. Сякаш чу стъписано изохкване и различи човешки силует, който изхвърча през вратата навън. Робърт го последва, тичайки. Този път коридорът беше осветен, а облеченият в черно мъж бягаше с всички сили напред. От гърба му се развяваше тъмна пелерина с яркочервена подплата.
– Стой! – изкрещя Робърт. – Стой, за да живееш!
Беглецът не забави ход, а пронизителният вик сякаш го уплаши още повече. Той се шмугна в една отворена врата и секунди по късно Робърт влетя в стаята. Видя го да се провира в тайник зад голяма, отместена встрани библиотека и се хвърли към него. Докопа крайчето на пелерината му и стисна. Дръпна с всичка сила и изтегли задавения мъж навън, след което го препъна и просна на пода пред себе си. Робърт отдели не повече от миг, за да огледа опонента си – приличаше на вампир от анимациите и старите игрални филми – изцяло облечен в черно, с толкова уплашено и бяло до бутафория лице, че изглеждаше по-скоро намазано с грим отколкото естествено. От устата на кашлящия мъж стърчаха два дълги предни зъба. Робърт нямаше нито време, нито желание да мисли. Стовари коленете си върху разперените ръце на мъжа и той изкрещя от болка, шавайки безпомощно като огромна, хваната натясно пеперуда. Опита да изхленчи нещо, но Робърт вече се беше привел над него и методично го налагаше в лицето с тежки юмруци. Краката на мъжа се мятаха отчаяно – първоначално в жалки опити да се освободи, а после в полуосъзнати контракции. Върха на дясната му обувка закачи долните рафтове на библиотеката и по земята се разсипаха книги. Единият от дългите вампирски зъби се строши и изтрака с тих пластмасов звук на пода. Робърт погледна изцапаните с кръв и бял грим кокълчета на пръстите си, след което се приготви за нов удар. Но когато противникът му вече беше напълно прекършен и безпомощен, в главата му като бесен въртоп нахлуха мисли, звуци и въпроси. И тогава, преди да успее да замахне отново, Робърт осъзна, че наоколо се суетят поне десетина души, а два чифта големи и много силни ръце го уловиха, обездвижиха и с лекота го вдигнаха нагоре.
Робърт опита да се отскубне, но хватката се затегна още повече. Той усещаше огромните релефни мускули на мъжа, който го държеше и пресекливият му дъх със сладникав плодов аромат на дъвка. Кенет заедно с други мъже и жени внимателно повдигнаха пребития, разплакан “вампир” и го настаниха на най-близкото кресло. Той се беше отпуснал в ръцете им като потрошена детска играчка, охкаше и подсмърчаше, а на лицето му, под размазания бял грим, личаха грозни сини отоци. Гъста и мазна, смесена със сополи кръв течеше от носа му и падаше на едри капки по пода.
Пред Робърт застана Ървин Маклеод и отривисто размаха ръце, за да привлече вниманието му.
– Робърт, Робърт… чуваш ли? – викаше той. – Моля те, успокой се. Изслушай ме! Успокой се!
В един миг Робърт просто спря да се инати и отправи невярващ поглед към Ървин. Силата, с която го изпълваше адреналинът, се изцеди от него като сока на смачкан цитрусов плод, потекъл между стискащите го пръсти и той се отпусна слаб, объркан и безпомощен. Ървин изглежда не се почувства по-добре. В очите му, сякаш за миг, се прочете тъга, разкаяние, което го глождеше и дъвчеше някъде дълбоко отвъд лицемерната, вечно хладнокръвна фасада.
– Моля те, седни!
Огромният мъж зад Робърт му помогна да се настани на най-близкия стол. Продължи леко да придържа раменете му с пръсти, които във всеки момент можеха да се сключат около врата му в хватка здрава като менгеме. Наблизо беше застанала друга горила – начумерен млад мъж – къдрокос и рижав, с квадратна челюст и грозно луничаво лице. Дребните му свински очички се чумереха изпод свъсените вежди и сбръчканите тлъстини на скулите.
После пред лицето на Робърт се появи загрижената физиономия на Маклеод, който приклекна до него и внимателно си пое дъх.
– Робърт, казвам се Джери Мортън. Аз съм актьор, шоумен и продуцент…
Робърт присви вежди така сякаш му бяха ударили плесница, но не продума. “Всичко е било лъжа, постановка, цирк… но защо, защо, по дяволите, ЗАЩО?”
– Виж какво, разбирам, че може да си малко объркан. – продължи самозваният “Маклеод” и сведе за миг поглед. – всъщност сигурно си много объркан. Опитай се да приемеш нещата от друга гледна точка. Моля те само да ме изслушаш, преди да си правиш изводи.
Погледът на Робърт беше пропит с мрачна безизразност.
– Робърт, знам, че нещата не потръгнаха добре с Лара Гордън. Но ти дори не знаеш… разбираш ли… в момента ти си звезда, приятелю!
Робърт искаше да го убие с мълчание, макар че за миг ръцете му сами се раздвижиха. Представяше си как връхлита изненадващо, стиска този евтин лъжец Мортън за гърлото и го удушава пред стъписаните погледи на всички. Въздържа се.
– Предаването, където ти се скара с Лара в ефир, стана хит. Качиха го в интернет и само за няколко дни в сайтовете за видеообмен го изгледаха над десет милиона потребители! Разбираш ли какво означава това? Ти си вдъхновение, Робърт! Ти си новият Ван Хелзинг или… как му беше името… Соломон… Соломон Кейн! Истински, автентичен, безстрашен ловец на приключения, който се изплюва в лицето на скептиците, който презира цялото съвременно поколение от лениви, хленчещи лигльовци!
Робърт отвори уста да му отговори, но се отказа и продължи мълчаливия си протест. Ръката на охранителя все още стоеше, уж отпусната, на рамото му.
– Знаехме, че няма да искаш да работиш повече с нас… че си огорчен… но света имаше нужда да те види поне още веднъж… този път в действие.
– И затова спретнахте целия този цирк – провикна се накрая Робърт. – Всичко е било нагласено! Всички тук са шибани актьори, гримьори, сценаристи… целият замък е един проклет театрален декор.
Настъпи кратка, тежка пауза. Към Робърт се приближиха няколко души. Той забеляза сред останалите един слаб мургав мъж с камера и това го вбеси. Джери размаха рязко ръце към него:
– Никакви камери повече! Стига! Стоп!
Операторът се скри.
До Робърт приклекна младо момиче с омачкан цветен каскет, чипо носле и изразителни сини очи. Беше красива.
– Господин Коул, никой тук не е искал да Ви обиди! Не знам как да го обясня. Приемете, че и ние сме ваши почитатели. Възхищаваме се на работата Ви. На характера Ви. Искаме да го покажем на повече хора. Това пък, в крайна сметка, е нашата работа.
– Нищо няма да излъчим без твое позволение, Робърт! – допълни Мортън. – И те уверявам, че ако се съгласиш да работиш с нас, ще получиш наистина добър хонорар. Говоря за хилядарки. Просто трябва да се пуснем по гребена на…
– Не вярвам и на дума от твоята уста, Ървин… или Джери… или както там ти е името! – измърмори Робърт. – Онзи глупак с пелерината и пластмасовите зъби? Той добре ли е?
Джери се обърна към момичето:
– Аманда, как е Чарли? По-добре ли е?
– Ще му мине като на куче – усмихна се красавицата и намигна със сините си очи. – Или по-скоро като на вампир.
Чу се тих кикот. Робърт използва момента и с мощен тласък свали ръцете на охранителя от рамото си. Всички се сепнаха. Рижавият понечи да тръгне към него, но изчака за миг.
– Трябва да пийна нещо – каза Робърт и прочете облекчението по лицата около себе си. Изправи се и пое в посоката, в която мислеше. че се намира трапезарията. Размина се с мъжа, който го беше държал досега и го изгледа предизвикателно – оказа се здравеняк с големи уши, грозно лице и къса черна коса на иглички. Пазачът остана безизразен. По-голямата част от екипа тръгна след Робърт. Двамата телохранители го следваха съвсем плътно. Пред него се появи Кенет и Робърт го изгледа с презрение:
– И ти ли си платен актьор, старче?
– Не, господине! Аз си живея и работя в замъка от 40 години. Иначе ще ме прощавате, господине, но и аз бях в играта. Хе-хе! – подсмихна се икономът. – Колко такива щуротии са ми минавали през главата. Хората дават мило и драго като видят истински, добре запазен замък като нашия – снимат филми, тържества правят – сватби, годишнини, какво ли не. Хех! – после замълча за миг и отново доби сериозно изражение. – Но аз имам нещо да Ви река! На тях казах, но те не слушат и само се забавляват като малки деца. Не им увира главата – глупави кинаджии!

Кенет ги настани в трапезарията и наля вино. Донесе чинии с тънко нарязано филе и пресни зеленчуци. Аманда му помагаше.
Робърт пресуши чашата си доста бързо и поиска втора. Огледа присъстващите – освен Джери и Аманда на масата седна длъгнестия мургав оператор, който свали очилата си с дебели черни рамки, изпи на екс няколко големи глътки вино и подсуши потното си чело с влажна кърпичка. В далечния край отсреща стоеше шофьора на Ягуара, който му махна с ръка. Робърт се начумери и не отвърна. След малко се появи и “вампира” Чарли – този път облечен в свободна карирана риза. Придържаше го слаба русолява жена с остри студени черти, тъкмо надхвърляща четиридесетте. Робърт избегна погледа на актьора, но добре знаеше, че ще му отнеме известно време, докато се възстанови. Пазачите стояха безмълвно скръстили ръце отстрани на масата. Кенет им предложи вино, но те отказаха.
С изпитите чаши настроението на масата се възвърна. Непрекъснато се стараеха да въвлекат в разговора и Робърт, но той упорито мълчеше. Чувстваше се унизен и излъган. Изпитваше горчивия вкус на провала в устата си и опитваше да го удави в киселото вино. Докато останалите коментираха какво са планирали да направят и как се е получило в действителност, Робърт наблюдаваше злобно съскащия в камината огън и портрета високо горе. Очите на Уолтър грееха, поглъщайки жадно светлината наоколо. Рижавата му брада изглеждаше толкова червена, сякаш беше напоена с кръв. Робърт настръхна и се заслуша.
– …никой не очакваше, че ще уцели онзи плъх с ножа – извиси глас оператора с ясно различим индийски акцент. – И на всичкото отгоре го уловихме перфектно с камерата. Обаче не знам дали това ще можем да го излъчим. Малко крайно ми се вижда…
– Господин Коул! – подвикна глас.
Робърт се сепна. Беше Кенет.
– Чувате ли ме, господине! Не унивайте! – подхвърли икономът. – И на тях казах, ама никой не слуша.
Робърт го погледна.
– Всичко, което Ви рекох по-рано, е вярно. Наистина странни неща стават на Скай. Животните умират. Местните са в паника. Който ще да вярва, нещо зло се е събудило и броди в мрака…
– Робърт! – намеси се Джери. – Това не е сценарий, уверявам те. Ако Кенет е прав, значи все пак сме те довели на точното място. Предлагам след малко да подремнем, защото беше тежка нощ за всички, а утре той ми е обещал да ни сготви традиционен шотландски хагис.
– После Робърт ще може да потърси своя вампир – захили се Аманда, подпряла брадичката си с ръка и надигнала чашата с вино. – И ще му избие зъбите, както направи с Чарли.
– Или ще му отреже опашката, както направи с плъха – добави операторът.    Екипът беше обзет от всеобщ кикот. Робърт се изправи рязко и краката на стола му отъркаха шумно пода. Всички погледи се впиха в него.
Внезапно осветлението угасна. От масата се чуха няколко сподавени възгласа. Сега единствената светлина идваше от огъня в камината, който озаряваше обърканите, бледи лица с чудовищни краски. Изведнъж проехтя трясък който премина в остър, пронизващ сетивата звук на строшено стъкло. Погледите се извърнаха към най-близкия прозорец, а от него, сред дрънченето на все още падащи парчета стъклария и безразборно огънати от неведома сила железни пръти, в замъка влетя нощта. Нощта беше студен, премесен със ситни капки, вихър, който захапваше кожата, а дъхът му отекваше дълбоко в костите. Нощта беше оглушителен писък, свиреп нечовешки рев на безименен звяр, който кънтеше от каменните стени. Нощта беше тъмен неразличим силует – неуловим за погледа и бърз като страха, който задушава в юмрук сърцето, за да го изтръгне от гръдта.
Огънят вдиша хладния въздух и лумна с неудържима сила, облизвайки ръба на камината. И тогава започнаха писъците – женски и мъжки – изпълнени с ужас, паника и неистова болка. По земята се въргаляха и пълзяха тела, падаха столове, чинии и чаши се изсипваха от масата и се трошаха с мелодичен звън погълнат от всеобщия грохот. Кръвта се смесваше с виното и напояваше прашната тъкан на жадните стари килими.
Робърт зърна за миг рижавия охранител, с лекота съборен на земята от тъмния силует. Чу се отхапване на месо, сподавен вопъл, който премина в хриплив шляпащ звук, а сетне едрото му тяло застина неподвижно и въздухът натежа от миризма на урина и кръв. Другият пазач беше извадил пистолет, крещеше и стреляше напосоки, но мишената беше изчезнала. Два куршума уцелиха оператора в гърдите и той се срина безпомощен, прекатурвайки малка резбована масичка и ваза с цветя.
Робърт изкрещя и събори стрелеца на земята. Охранителят го удари с лакът и отново посегна към оръжието. Съществото се появи за миг, само на няколко педи от двамата мъже и през тъмната пелена пред очите си, Робърт зърна неговия сив кокалест крак с криви мръсни нокти впити в пода. Сетне създанието отскочи встрани и налетя върху Джери Мортън. Двамата се стовариха на масата. Последва кратка борба.
Пазачът докопа оръжието и продължи да стреля. За момент резките пронизителни гърмежи от оръжието погълнаха всеки друг звук. Два куршума се впиха в дървения плот на масата, а един уцели отсрещната каменна стена и рикошира със свистене. Звярът беше изчезнал, а тялото на Джери се плъзна и застина, опряно на масата. Тлъсти алени петна растяха по бялата му риза, а от ъгълчето на неестествено разтворената уста с разбита челюст се стичаше струйка кръв.
Треперещата ръка на охранителя продължаваше да натиска спусъка, но пълнителят беше празен и се чуваше само тихо изщракване. Той се огледа напрегнато и тогава Робърт го разтърси с все сила.
– Изведи останалите! Аз ще се оправя тук!
Мъжът го изгледа за миг. В очите му се четеше неразбиране и ужас. Сетне побягна към изхода, където се беше появил Кенет и размахваше ръце с крясъци, за да привлече вниманието на останалите. Оцелелите се втурнаха нататък, тичайки и пълзейки, разтърсвани от хленч и ридания.
Робърт посегна към пояса си, но всичките му оръжия бяха останали в стаята. Той изруга и приклекна, напрегнал мускулите си до скъсване, уловил с железни вериги волята си, за да я подчини на хладното пресметливо съзнание. Цял живот беше чакал миг като този – неговия миг. После го видя – с един крайник подпрян на пода, а с останалите застанал вертикално на стената като огромно насекомо. Готвеше се за скок, а отсреща до прозореца, бе застанала Аманда. Вкопчена в тежката завеса, все едно държеше щит, с поглед вперен в неговия, тя трепереше със сълзи на очи, неспособна да помръдне. Съществото се хвърли с влудяващ рев напред. Робърт рипна върху масата, направи една голяма крачка и докато тя се прекатурваше, скочи, улови се за завесата и сред хрущенето на прекършения корниз се срина на пода. Аманда лежеше в несвяст отстрани, а създанието се беше омотало в завесата под него. Той започна да го обсипва с юмруци и ритници, докато остана без дъх. За миг зловещия рев бе преминал в хрипливи, сподавени стонове. След това напрегна сили, омота го колкото се може по-плътно и го повлече към камината. С мощен тласък го хвърли в разпаления огън сред черен дъжд от пепел. Събра на топка нагънатите остатъци от завесата и ги метна вътре. Стисна здраво скършения корниз и започна да ръчка пламналия вързоп с острия край все едно държеше копие. Не беше подготвен за писъците, които отекнаха – диви, първични, неудържими. Главата му се изпълни с безумие. Съществото отметна горящия парцал и изскочи навън. Робърт го наръга с острия връх на импровизираното си оръжие и в тялото му зейна грозна рана, от която швирнаха гъсти черни капки кръв, но устремът му не секна. То събори Робърт на земята и се хвърли навън. Кенет и другите се разбягаха с писъци при вида му.
Робърт се изправи замаян. Пламъците бяха плъзнали по парцаливите остатъци от завесата и с хищно пращене поглъщаха старите килими. Гъсти, отровни кълба дим изпълниха трапезарията. Огледа се за начин да потуши пожара, но сетне просто изруга, грабна един остър крив ръжен и се хвърли по петите на чудовището.
– Тръгна натам! – крещяха пресипнали гласове, а треперещи ръце сочеха стълбището към втория етаж.
Мрак. Скърцащи стълби и надвиснали греди. Робърт тичаше освирепял, чувайки задъханото катерене на обгореното същество пред себе си. Усещаше страха му, болката му, отчаянието. Сега то беше станало плячка, а Робърт Коул се беше превърнал в ловеца – последният ловец на вампири.
Чу се трясък и дървената капандура в края на стълбището се разби на парчета, които се посипаха към главата на Робърт. Той се предпази с длани, изхвърча навън и се прекатури сред хладния въздух и ситните капки дъжд. Високо горе, между парцаливите облаци, блестяха няколко звезди, обгърнати в хладно надменно безразличие.
Покривът представляваше строителна площадка покрита с купчини камъни, стърчащи като бодлите на настръхнал таралеж железни пръти и безразборни насипи с отпадъчни материали, сред които недовършени стени и зъбери хвърляха тежки, безмълвни сенки. Робърт се оглеждаше напрегнато, стиснал ръжена и обгърнат от непривична тишина. Вятърът се заигра с косата му и привлече погледа му нагоре.
И тогава жертвата скочи към ловеца си от един висок крив зъбер. Скочи мълчаливо, сякаш уморено, а острият ръжен потъна в гърдите и́. Двамата се сринаха тежко на покрива. Робърт се извъртя и видя лицето на създанието до себе си. Мътнобледите очи, сред които ирисите едва се различаваха, го гледаха с болка, примирение и недоизказана молба. Вече нямаше и помен от хищната злоба, от несломимата ярост, от жаждата за кръв. Имаше само страдание – мрачна агония отвъд бездната на лудостта, продължаваща десетки, стотици години.
Едва сега Робърт успя да огледа създанието. Кожата му беше пепелявосива. Крайниците – дълги, слаби и кокалести. Гръдният кош се издигаше и спускаше пресекливо. Всички ребра се очертаваха ясно, а някъде между тях, съвсем бавно, туптеше едно полумъртво сърце, изпомпвайки черна мазна кръв през безбройните открити рани. По лицето почти нямаше човешки черти. Всякакви остатъци от коса или брада отдавна бяха окапали с изключение на няколко редки дълги косми. Окаяното същество вкопчи пръстите си в ръкава на Робърт и мръсните му нокти докоснаха дланта му. То се разтресе, изхриптя и изхрачи гъста, кървава слюнка. Тогава Робърт видя как бледите безцветни устни се разшириха в усмивка, а в очите блеснаха сълзи.
И те стояха дълго, загледани безмълвно един в друг, изучаващи се един друг – ловецът и плячката му, прегрешилият и неговият съдник – две сенки на отминалите дни, два тъмни силуета под дъжда, две самотни същества губещи смисъла си едно без друго. Накрая Робърт се изправи, погледна създанието за сетен път и изрече високо:
– Уолтър Маклеод! – а сетне отрони тихо. – Ако това въобще си ти… – и отново извиси глас. – Освобождавам те от проклятието! Нека Господ се смили над окаяната ти душа!
И с едно единствено движение заби ръжена право в сърцето му.

Робърт се беше отпуснал, опрял гръб на един голям шуплест камък, полузаровен в пясъка край езерото. Мракът отвъд хълмовете отстъпваше пред бледата сивкава виделина на утрото. Около замъка блестяха многоцветни сигнални лампи, суетяха се безброй хора, а спокойните, изтегнати мързеливо в коритото си води, отразяваха светлината с глухо безмълвие.
Изведнъж той се изправи и тръгна покрай езерото. Пътят му все още не беше извървян. Щом беше приключил тук, значи сега го чакаше замъка Нок и призрака на Зелената дама. Далечни крясъци се опитваха да го догонят, а вълните съучастнически заличаваха стъпките му по брега.

Сбогуване в изгрева

Сбогуване в изгрева