ДО ПЕКИН И ОБРАТНО! – ЧАСТ 2
Първата част на пътеписа за Китай, може да отворите тук
Изпитвах пресилено задоволство от стилизираните хранителни порции в самолета, уплашен от настойчивите разкази за буболечки, червеи и други изтънчени кулинарни извращения, които ме очаквали в Пекин. Китайската храна (моите спътници неведнъж ми напомниха, че в Китай я наричат просто „храната“) се оказа съвсем прилична, макар и напълно различна от всичко, което бях опитвал досега. Трудно можеше да се намери нещо еднакво със себе си в два различни ресторанта и макар че подхождах доста предпазливо и критично към всяко меню, останах горд от липсата на змиевидни създания, кокоши крака или ясно различими хлебарки в чинията си. Всъщност патицата по пекински, пилето с ананас, пърженият боб, карамелизираните картофи, черните яйца с вкус на чесън и някои от методите за приготвяне на ориз бяха доста сполучливи и вече ми липсват.
Разбира се, човек трябва да бъде предпазлив – оказа се, че някои от апетитните на вид сладки, които продаваха на улицата, съдържали свинско и боб отвъд захаросаната и хрускава тестена обвивка.
Нина ми разказа за едно свое пътуване с ферибот от Тайпей. Имало страхотно вълнение, довело китайските пасажери до истерични писъци, ядене на вакуумирани пилешки крака и яйца във всеки момент, в който можели да си поемат дъх, последвано от повръщане, пищене и още ядене – кръговрат, който би добавил неподозирани пластове драматизъм към романтиката на филмовия епос „Титаник“ ако лайнерът беше отплавал от Шанхай вместо от Саутхемптън.
Когато посещавате ресторант в Китай, трябва да се съобразите със следното:
- Ако не умеете да си служите с клечките, може да се почувствате като мравояд оставен на диета от шоколадови вафли.
- Понякога да си поръчате нещо толкова елементарно като вода, може да се окаже истинско изпитание за вашите нерви и изобретателност. След като извиках думата на всички възможни европейски езици, използвах жестомимични знаци и в продължение на минута отривисто сочих пълната наполвина стъклена вазичка с цветя, получих телешки поглед на объркване, уплах и отрицание. Вместо да донесе една шибана чаша с вода или да доведе някой по-надарен в лингвистиката и логиката колега, младият сервитьор предпочете да заобикаля масата ни от уважителна дистанция.
- Приема се за нормална практика в даден момент целият персонал да излезе пред заведението, да изпее песничка (славославеща труда, ориза, Мао или Бог знае какво), да плесне няколко пъти с ръце и да се върне по работните си места с широки усмивки и блестящи очи. Подобни простодушни методи за сплотяване на колектива и утвърждаване на трудовите навици са неприложими спрямо цинични копелета като нас българите. Интересна подробност е, че в повечето случаи персоналът надхвърля многократно броя на посетителите.
- Има и добри новини – в китайските ресторанти не е прието да се оставят бакшиши – дори и да се опитате, никой не би ви позволил да се измъкнете току-така 😉
Време е да ви разкажа за еквивалента на софийската „Витошка“ в Пекин – гъзарската централна улица с луксозните магазини, лъскавите витрини, ярките неонови светлини (които щяха да се отразяват в дръпнатите очички на малката китайска кибритопродавачка ако партията допускаше демоснтрации на бедност) и като допълнение – пазар за екзотични храни (в това число големи черни скорпиони, тлъсти мазни ларви, усукани на клечка змии и извънземни на вид скариди с изцъклени като мъниста очи). Сред блестящите реклами на най-успешните световни брандове, символи на изтънчен вкус, високо качество и цени, се вмъкнахме в една пресечка, където ни заля поредната порция от многоцветен евтин кич. Колкото по-навътре се придвижвахме, толкова по-тежка и непоносима ставаше вонята на невиждани и неопитвани храни – не се бъркайте с типичната за България миризма на скара, пържени картофи и риба – тя е приятна и естествена. Зловонието в тази уличка напомняше амалгама от пръднята на Джаба Хътянина, потта под косматите мишници на Чубака, дъха от развалените зъби на Ам-Гъл и зрънчо за 80 стотинки с вкус на кашкавал. И когато, затаил дъх, си мислех, че от това по-лошо няма – в дъното на уличката се появи певецът – мякащ неразбираеми терли на безумие, пронизващи мозъка като хирургически скалпел, клатушкащ се в неудържим пирует като пиян докер, който всеки миг ще се удави в локва вода и носещ зловеща маска с изкривено от смях или злоба лице. Избягах. Все още сънувам кървави кошмари с участието на този мой личен Фреди Крюгер.
Намерихме убежище в една стъклена кутия по средата на главанта улица, която се оказа бирария с доста високи цени. На излизане някаква женица директно се пльосна в прозрачната врата, но скоро се окопити и вдигна бърз скандал. Реакцията беше мигновена. Станахме свидетели на любопитна сцена в стил „колко полицая/блондинки/мениджъри са в състояние да сменят една електрическа крушка“. Вместо споменатите съсловия имахме китайски бармани, а наместо да се отвинти крушка, трябваше да се залепи цветна лента върху стъклена врата. Отговорът е „четирима“. Те наизскачаха като клонинги изпод бара (без пространството, където са били скрити досега, да е било видимо за просто око) – двама лепиха, две даваха акъл. Резултатът беше крайно посредствен. Ние също демонстрирахме класическа българска народопсихология – коментирахме шумно, без да се намесваме.
Пекин е древен град с много забележителности и зрелищни гледки. Йонхъгун – храмът на ламаизма – ни впечатли с многоцветните си церемониални зали, украсени с изящни стенописи и дърворезби. В центъра на тази културна съкровищница бяха огромните статуи на буда, като най-известната и внушителна сред тях, създадена от едно-единствено бяло сандалово дърво, се извисяваше на 18 метра от земята с лице обгърнато в мистична игра на светлосенки.
Трудно е да се опишат колосалния мащаб, безупречната симетрия и цялостното усещане за древно могъщество, което смазва съзнанието на туриста, неуверено пристъпващ измежду деветстотин и осемдесетте постройки на Забранения град. А когато на смрачаване погледнах към очертания с хиляди светлини императорския комплекс от билото на монолитния, изкуствено създаден хълм Джингшан, се почувствах като във вълшебна приказка, която не съм очаквал някога да изживея.
Не по-малко интересна беше разходката из градините на Летния дворец, сред който реки и поточета течаха като пулсиращите вени на живо същесто. Дори многобройните шумни тълпи не успяваха да смутят величието и покоя на притихналото езеро Кунминг, чиито вълни галеха каменните брегове като нежни любовници.
Но никоя от тези забележителности не ни подготви в пълна степен за кулминацията на нашето екзотично пътешествие – Великата китайска стена. Станахме в зори. След кратък преход с метрото и дълго лутане (в което ни помогна една толкова мила и самоотвержена лелка, че през цялото време очаквахме да ни примами към засада или да поиска няколкостотин юана за услугата) открихме огромния подземен гараж, откъдето се натоварихме на автобус, возещ нарастваща с всяка следваща спирка, бъбрива тълпа китайци. Когато в продължение на половин час не видяхме нищо друго освен поляни и далечни планини, започнахме да се тревожим, че не знаем къде да слезем – шофьорът и приказливите мъже не успяха да ни разберат, Синди отказа да говори, с който и да било по телефона (тя е над тези неща), но задкулисната организаторка на пътешествието – Нина, се нае да помага. Набутахме GSM-a в ушите на една симпатична млада дама, която говореше малко английски и Нина и́ обясни на мандарин в кое градче отивахме. Оказа се, че маршрутът на автобуса бил сменен и той изобщо не спирал там. Появихме се на друго място. Момичето слезе на спирката заедно с нас. Докато с пот на чело се опитваше да ни даде напътствия как да се върнем, на сцената се появи мустакат чичка, който и́ се развика и я изгони. Когато тя избяга, започнахме безкрайна разправия с него – той владееше няколко ключови думи на развален английски и предложи да ни отведе до друга част на стената, която била по-отдалечена, спокойна и много красива. Начерта маршрут, според който щял да ни остави на място, откъдето сме можели да се движим само в една посока, без да се връщаме и след три часа щял да ни вземе от другаде. При настоящото положение, решихме че ще приемем офертата, но само след честен и яростен пазарлък. И то какъв – сравнявайте го с преговорите за иранската ядрена програма, дипломатическите совалки на Холбрук за уреждане на Косовския конфликт или консултативния съвет при Петър Стоянов в началото на 97-а, когато БСП върна мандата за съставяне на правителство, а навън хората преобръщаха, палеха и танцуваха върху автомобилите пред парламента. Накрая си стиснахме ръцете, натоварихме се в колата на чичката, моторът изхъхри като проклятие, излязло от устата на беззъба бабичка и прекарахме още около час по пътищата вечни на Китай.
Великата китайска стена е най-мегаломанското съоръжение, което съм виждал в живота си – тя опасва безкрайните планински ридове, изплувайки от неразличими за окото далнини и продължавайки отвъд пределите на потъналия в мъгли хоризонт. След няколко часа изкачване и спускане по захабените стълби на виещата се по билото на хребетите стена, имахме усещането, че някой беше забил в краката ни спринцовки с парализираща отрова. Междувременно, като неуморни киборги, около нас пърхаха досадни съсухрени дядки и бабички, които се представяха за живеещи наблизо монголски фермери. Те настойчиво предлагаха за продан неизчерпаемия асортимент от освежаващи напитки, карти, картички, тениски, книги и какво ли още не, побиращо се в бездънните глъбини на малките им ранички. Наричах ги „безсмъртните“.
Когато нашият гид ни закара до началната спирка за Пекин, вече се беше смрачило. Докато опитвахме да си намерим места в препълнения автобус, на вратата застана млада русичка европейка, която размахваше ръце и отчаяно молеше за помощ. Едър плешив китаец грубо я дърпаше за якето и косата, опитвайки да я свали. Ако приемем за факт, че като пеленаче Обеликс беше паднал в котлето с вълшебна отвара и това му беше достатъчно за цял живот, този беше стигнал до дъното на казана с варен ориз. Изникна и анорексичният приятел на момичето, който крещеше „This was not our arrangement” и замерваше китаеца с банкноти от по 100 юана. Гневният дебелак редеше люти псувни, плюеше върху парите и напираше да реши въпроса с мигновена физическа саморазправа като стискаше младежите с пръсти-наденички и ги размяташе като парцалени кукли. Появиха се двама полицаи, която ние насочихме по посока на конфликта. Те събраха падналите банкноти и започнаха усилено и системно да си бъркат в носа. Шофьорът на автобуса отказа да му платим за билетите – всички помислиха, че сме част от разправията, защото бяхме единствените пасажери с широко отворени цепки на очите. Китайците проявиха твърд националистически курс, отказвайки да се возят в един автобус с нас. Тогава се появи гидът ни и също се включи в добиващия все по-масови и международни пропорции скандал. Той ни изкара навън, заведе ни до друг, полупразен автобус, скара се на шофьора и потеглихме. Като нищо можехме да изпуснем последния курс към Пекин или да прекараме нощта в някой китайски арест – нашият гид заслужи всеки един от 170-те юана, които му дадох – както за пленителните гледки, така и за щастливия край на приключението.
Последната ми вечер в Китай – тържествена вечеря за сбогом със Синди и Никос. Синди разпалено споделя, че в един от популярните китайски сайтове е излязла класация на десетте най-секси офицери от нацистка Германия. Казва ми, че били само гестаповци. Пита ме възможно ли е това да се случи в България. Нямам отговор на този въпрос. Обяснявам, че в България може да се случи всичко, но хората биха приели нещо подобно с насмешка.
Мъчно ми е, когато самолетът се издига и виждам поднебесната империя като разтворена длан. Дали пак ще посетя страната на драконите? Честно казано не знам. Искам да видя още толкова много места – обляните от слънцето терасовидни градини на Мачу Пикчу сред самотните върхове на Андите, карнавала в Рио, изплуващите от финия жълт пясък египетски пирамиди, цветните кубета на „Василий Блажени“ в Москва и какво ли още не. И когато това се случи, обещавам да научите и най-малките подробности през този блог.
Още много снимки може да разгледате в албумите ми във Facebook – China – part 1 и China – part 2
Пак се посмях. Браво 🙂
Мерси 🙂
Уникално!! 🙂 , заслужаваше си чакането….. пожелавам ти да посетиш всички желани места и да ги опишеш по същия завладяващ начин.
А като плануваш Москва, може да звъннеш 😉 , това ми е бленувана дестинация от години.
Успехи !
Обезателно ще уредим схемата! 🙂 Много се радвам, че ти е харесало!