ДО ПЕКИН И ОБРАТНО! – ЧАСТ 2

Първата част на пътеписа за Китай, може да отворите тук

Изпитвах пресилено задоволство от стилизираните хранителни порции в самолета, уплашен от настойчивите разкази за буболечки, червеи и други изтънчени кулинарни извращения, които ме очаквали в Пекин. Китайската храна (моите спътници неведнъж ми напомниха, че в Китай я наричат просто „храната“) се оказа съвсем прилична, макар и напълно различна от всичко, което бях опитвал досега. Трудно можеше да се намери нещо еднакво със себе си в два различни ресторанта и макар че подхождах доста предпазливо и критично към всяко меню, останах горд от липсата на змиевидни създания, кокоши крака или ясно различими хлебарки в чинията си. Всъщност патицата по пекински, пилето с ананас, пърженият боб, карамелизираните картофи, черните яйца с вкус на чесън и някои от методите за приготвяне на ориз бяха доста сполучливи и вече ми липсват.
Разбира се, човек трябва да бъде предпазлив – оказа се, че някои от апетитните на вид сладки, които продаваха на улицата, съдържали свинско и боб отвъд захаросаната и хрускава тестена обвивка.
Нина ми разказа за едно свое пътуване с ферибот от Тайпей. Имало страхотно вълнение, довело китайските пасажери до истерични писъци, ядене на вакуумирани пилешки крака и яйца във всеки момент, в който можели да си поемат дъх, последвано от повръщане, пищене и още ядене – кръговрат, който би добавил неподозирани пластове драматизъм към романтиката на филмовия епос „Титаник“ ако лайнерът беше отплавал от Шанхай вместо от Саутхемптън.

Когато посещавате ресторант в Китай, трябва да се съобразите със следното:

  • Ако не умеете да си служите с клечките, може да се почувствате като мравояд оставен на диета от шоколадови вафли.
  • Понякога да си поръчате нещо толкова елементарно като вода, може да се окаже истинско изпитание за вашите нерви и изобретателност. След като извиках думата на всички възможни европейски езици, използвах жестомимични знаци и в продължение на минута отривисто сочих пълната наполвина стъклена вазичка с цветя, получих телешки поглед на объркване, уплах и отрицание. Вместо да донесе една шибана чаша с вода или да доведе някой по-надарен в лингвистиката и логиката колега, младият сервитьор предпочете да заобикаля масата ни от уважителна дистанция.
  • Приема се за нормална практика в даден момент целият персонал да излезе пред заведението, да изпее песничка (славославеща труда, ориза, Мао или Бог знае какво), да плесне няколко пъти с ръце и да се върне по работните си места с широки усмивки и блестящи очи. Подобни простодушни методи за сплотяване на колектива и утвърждаване на трудовите навици са неприложими спрямо цинични копелета като нас българите. Интересна подробност е, че в повечето случаи персоналът надхвърля многократно броя на посетителите.
  • Има и добри новини – в китайските ресторанти не е прието да се оставят бакшиши – дори и да се опитате, никой не би ви позволил да се измъкнете току-така😉

Време е да ви разкажа за еквивалента на софийската „Витошка“ в Пекин – гъзарската централна улица с луксозните магазини, лъскавите витрини, ярките неонови светлини (които щяха да се отразяват в дръпнатите очички на малката китайска кибритопродавачка ако партията допускаше демоснтрации на бедност) и като допълнение – пазар за екзотични храни (в това число големи черни скорпиони, тлъсти мазни ларви, усукани на клечка змии и извънземни на вид скариди с изцъклени като мъниста очи). Сред блестящите реклами на най-успешните световни брандове, символи на изтънчен вкус, високо качество и цени, се вмъкнахме в една пресечка, където ни заля поредната порция от многоцветен евтин кич. Колкото по-навътре се придвижвахме, толкова по-тежка и непоносима ставаше вонята на невиждани и неопитвани храни – не се бъркайте с типичната за България миризма на скара, пържени картофи и риба – тя е приятна и естествена. Зловонието в тази уличка напомняше амалгама от пръднята на Джаба Хътянина, потта под косматите мишници на Чубака, дъха от развалените зъби на Ам-Гъл и зрънчо за 80 стотинки с вкус на кашкавал. И когато, затаил дъх, си мислех, че от това по-лошо няма – в дъното на уличката се появи певецът – мякащ неразбираеми терли на безумие, пронизващи мозъка като хирургически скалпел, клатушкащ се в неудържим пирует като пиян докер, който всеки миг ще се удави в локва вода и носещ зловеща маска с изкривено от смях или злоба лице. Избягах. Все още сънувам кървави кошмари с участието на този мой личен Фреди Крюгер.

Една от централните търговски улици в Пекин

Една от централните търговски улици в Пекин

Намерихме убежище в една стъклена кутия по средата на главанта улица, която се оказа бирария с доста високи цени. На излизане някаква женица директно се пльосна в прозрачната врата, но скоро се окопити и вдигна бърз скандал. Реакцията беше мигновена. Станахме свидетели на любопитна сцена в стил „колко полицая/блондинки/мениджъри са в състояние да сменят една електрическа крушка“. Вместо споменатите съсловия имахме китайски бармани, а наместо да се отвинти крушка, трябваше да се залепи цветна лента върху стъклена врата. Отговорът е „четирима“. Те наизскачаха като клонинги изпод бара (без пространството, където са били скрити досега, да е било видимо за просто око) – двама лепиха, две даваха акъл. Резултатът беше крайно посредствен. Ние също демонстрирахме класическа българска народопсихология – коментирахме шумно, без да се намесваме.

Пекин е древен град с много забележителности и зрелищни гледки. Йонхъгун – храмът на ламаизма – ни впечатли с многоцветните си церемониални зали, украсени с изящни стенописи и дърворезби. В центъра на тази културна съкровищница бяха огромните статуи на буда, като най-известната и внушителна сред тях, създадена от едно-единствено бяло сандалово дърво, се извисяваше на 18 метра от земята с лице обгърнато в мистична игра на светлосенки.

18-метровата статуя на Буда в Йонхъгун

18-метровата статуя на Буда в Йонхъгун

Трудно е да се опишат колосалния мащаб, безупречната симетрия и цялостното усещане за древно могъщество, което смазва съзнанието на туриста, неуверено пристъпващ измежду деветстотин и осемдесетте постройки на Забранения град. А когато на смрачаване погледнах към очертания с хиляди светлини императорския комплекс от билото на монолитния, изкуствено създаден хълм Джингшан, се почувствах като във вълшебна приказка, която не съм очаквал някога да изживея.

Изглед към Забранения град

Изглед към Забранения град

Не по-малко интересна беше разходката из градините на Летния дворец, сред който реки и поточета течаха като пулсиращите вени на живо същесто. Дори многобройните шумни тълпи не успяваха да смутят величието и покоя на притихналото езеро Кунминг, чиито вълни галеха каменните брегове като нежни любовници.

Летния дворец и езерото Кунминг

Летния дворец и езерото Кунминг

Но никоя от тези забележителности не ни подготви в пълна степен за кулминацията на нашето екзотично пътешествие – Великата китайска стена. Станахме в зори. След кратък преход с метрото и дълго лутане (в което ни помогна една толкова мила и самоотвержена лелка, че през цялото време очаквахме да ни примами към засада или да поиска няколкостотин юана за услугата) открихме огромния подземен гараж, откъдето се натоварихме на автобус, возещ нарастваща с всяка следваща спирка, бъбрива тълпа китайци. Когато в продължение на половин час не видяхме нищо друго освен поляни и далечни планини, започнахме да се тревожим, че не знаем къде да слезем – шофьорът и приказливите мъже не успяха да ни разберат, Синди отказа да говори, с който и да било по телефона (тя е над тези неща), но задкулисната организаторка на пътешествието – Нина, се нае да помага. Набутахме GSM-a в ушите на една симпатична млада дама, която говореше малко английски и Нина и́ обясни на мандарин в кое градче отивахме. Оказа се, че маршрутът на автобуса бил сменен и той изобщо не спирал там. Появихме се на друго място. Момичето слезе на спирката заедно с нас. Докато с пот на чело се опитваше да ни даде напътствия как да се върнем, на сцената се появи мустакат чичка, който и́ се развика и я изгони. Когато тя избяга, започнахме безкрайна разправия с него – той владееше няколко ключови думи на развален английски и предложи да ни отведе до друга част на стената, която била по-отдалечена, спокойна и много красива. Начерта маршрут, според който щял да ни остави на място, откъдето сме можели да се движим само в една посока, без да се връщаме и след три часа щял да ни вземе от другаде. При настоящото положение, решихме че ще приемем офертата, но само след честен и яростен пазарлък. И то какъв – сравнявайте го с преговорите за иранската ядрена програма, дипломатическите совалки на Холбрук за уреждане на Косовския конфликт или консултативния съвет при Петър Стоянов в началото на 97-а, когато БСП върна мандата за съставяне на правителство, а навън хората преобръщаха, палеха и танцуваха върху автомобилите пред парламента. Накрая си стиснахме ръцете, натоварихме се в колата на чичката, моторът изхъхри като проклятие, излязло от устата на беззъба бабичка и прекарахме още около час по пътищата вечни на Китай.

Великата китайска стена е най-мегаломанското съоръжение, което съм виждал в живота си – тя опасва безкрайните планински ридове, изплувайки от неразличими за окото далнини и продължавайки отвъд пределите на потъналия в мъгли хоризонт. След няколко часа изкачване и спускане по захабените стълби на виещата се по билото на хребетите стена, имахме усещането, че някой беше забил в краката ни спринцовки с парализираща отрова. Междувременно, като неуморни киборги, около нас пърхаха досадни съсухрени дядки и бабички, които се представяха за живеещи наблизо монголски фермери. Те настойчиво предлагаха за продан неизчерпаемия асортимент от освежаващи напитки, карти, картички, тениски, книги и какво ли още не, побиращо се в бездънните глъбини на малките им ранички. Наричах ги „безсмъртните“.

Великата китайска стена

Великата китайска стена

Когато нашият гид ни закара до началната спирка за Пекин, вече се беше смрачило. Докато опитвахме да си намерим места в препълнения автобус, на вратата застана млада русичка европейка, която размахваше ръце и отчаяно молеше за помощ. Едър плешив китаец грубо я дърпаше за якето и косата, опитвайки да я свали. Ако приемем за факт, че като пеленаче Обеликс беше паднал в котлето с вълшебна отвара и това му беше достатъчно за цял живот, този беше стигнал до дъното на казана с варен ориз. Изникна и анорексичният приятел на момичето, който крещеше „This was not our arrangement” и замерваше китаеца с банкноти от по 100 юана. Гневният дебелак редеше люти псувни, плюеше върху парите и напираше да реши въпроса с мигновена физическа саморазправа като стискаше младежите с пръсти-наденички и ги размяташе като парцалени кукли. Появиха се двама полицаи, която ние насочихме по посока на конфликта. Те събраха падналите банкноти и започнаха усилено и системно да си бъркат в носа. Шофьорът на автобуса отказа да му платим за билетите – всички помислиха, че сме част от разправията, защото бяхме единствените пасажери с широко отворени цепки на очите. Китайците проявиха твърд националистически курс, отказвайки да се возят в един автобус с нас. Тогава се появи гидът ни и също се включи в добиващия все по-масови и международни пропорции скандал. Той ни изкара навън, заведе ни до друг, полупразен автобус, скара се на шофьора и потеглихме. Като нищо можехме да изпуснем последния курс към Пекин или да прекараме нощта в някой китайски арест – нашият гид заслужи всеки един от 170-те юана, които му дадох – както за пленителните гледки, така и за щастливия край на приключението.

Последната ми вечер в Китай – тържествена вечеря за сбогом със Синди и Никос. Синди разпалено споделя, че в един от популярните китайски сайтове е излязла класация на десетте най-секси офицери от нацистка Германия. Казва ми, че били само гестаповци. Пита ме възможно ли е това да се случи в България. Нямам отговор на този въпрос. Обяснявам, че в България може да се случи всичко, но хората биха приели нещо подобно с насмешка.

Последна вечер в Пекин

Последна вечер в Пекин

Мъчно ми е, когато самолетът се издига и виждам поднебесната империя като разтворена длан. Дали пак ще посетя страната на драконите? Честно казано не знам. Искам да видя още толкова много места – обляните от слънцето терасовидни градини на Мачу Пикчу сред самотните върхове на Андите, карнавала в Рио, изплуващите от финия жълт пясък египетски пирамиди, цветните кубета на „Василий Блажени“ в Москва и какво ли още не. И когато това се случи, обещавам да научите и най-малките подробности през този блог.

Още много снимки може да разгледате в албумите ми във Facebook – China – part 1 и China – part 2