Последният ловец на вампири – част 1

Скъпи приятели,
Здравейте за първи път през 2013-а година! Покрай новите ми отговорности в работата и страничните ангажименти с проект “Дъга”, не ми остава времето, което бих искал да отделям за блога. Въпреки това, посещенията не намаляват. Безкрайно благодаря за вниманието и за вашите над 12 000 посещения само в рамките на половин година. За да се реванширам и да ви предложа нещо интересно, докато очаквате продължението на пътеписа за Китай (знам, не съм забравил) искам да ви направя един специален подарък. Разказът или кратката повест “Последният ловец на вампири” видя бял свят в сборника “До Ада и назад”, издаден към края на 2011-а година и никога не е бил пускан за безплатно разпространение в мрежата. Разделих го на две части и съвсем скоро ще получите втората. От днес насетне, той е за всички вас…

Двойната корица на сборника “До Ада и назад” е дело на Петър Станимиров

Невидим нож безмилостно разпори източния край на тъмния небесен купол. От процепа нахлу белезникава светлина и протекоха струйки с цвят на воднист розов акварел. Студен вятър върлуваше из улиците на Глазгоу. Подобно на умел танцьор се завихряше в неудържим пирует над площадите като нагрубяваше лъскавата повърхност на локвичките, мързеливо изтегнати в прегръдките на хлътнали плочи, а сетне се провираше с истеричен писък между помръкналите сгради.
Робърт Коул потръпна и се загърна по-плътно във вехтото си палто. Намести широкополата филцова шапка върху главата си. На рамото си беше преметнал мешка. Стъпките му отекваха с тежък бавен ритъм, докато се приближаваше към централата на „Би Би Си Скотланд”. През стъклената фасада на огромната ъгловата сграда прозираше светлина, а по етажите отвътре се виждаха миниатюрни от далечината мебели, апаратура и щъкащи покрай тях хора. Отляво, все още загърната в тъмнина, течеше река Клайд, издавайки постоянен плискащ шум. Самотна моторна лодка се клатушкаше, привързана за ниския кей и пригласяше на вятъра с едва доловимо скърцане. Коул забави ход, присви очи и я обходи с мнителен поглед, но след като не забеляза нищо, заслужаващо внимание, продължи с бърза крачка пътя си.

BBC Scotland

Офисите на BBC Шотландия

Когато наближи широкия вход на сградата, стъклените врати се разтвориха пред него с тиха механична въздишка. Отвътре го озари ярка неонова светлина и той инстинктивно примижа. Пристъпи колебливо. Въздухът във фоайето му се стори задушлив и твърде топъл. Посрещна го дебел пазач с потно лице и тънки мустаци. Нахлупена накриво фуражка се опитваше да скрие плешивото му теме. Пазачът начумерено го изгледа от глава до пети и това, което видя, явно не му хареса. Попита със сдържана любезност:

– Мога ли да Ви помогна, господине?
– Лара Гордън ме покани на интервю. Името ми е Робърт Коул.
Пазачът погледна към рецепцията, където зад широк монитор и кошница изкуствени цветя, младо момиче в стегнато официално облекло щракна набързо няколко клавиша, обърна красивото си лице към него и кимна утвърдително. Пазачът въздъхна и протегна ръка:
– Бихте ли ми подали багажа си, господин Коул?
Робърт свали мешката от рамото си и му я връчи бавно, на свой ред гледайки с недоверие. Сякаш изпълняваше тайнствен ритуал. После предупреди с пресипнал глас:
– Внимавайте, вътре има арбалет.
– Какво… арбалет?
– Да. Уникат е. Ръчна изработка. Старо оръжие. Много здраво и много ефективно.
– Да не би да е нещо за предаването?
– Не мисля.
Пазачът свъси вежди и пое мешката, след което се наведе и внимателно я остави до себе си. После бързо се изправи и запита подозрително:
– Носите ли други оръжия, господин Коул?
Робърт пъхна ръка в един от вътрешните джобове на палтото си и измъкна тежък револвер с продълговата цев. Подаде го с инкрустираната дървена дръжка напред.
– Зареден е. Куршумите са с покритие от сребро. Не си играйте!
Раздразнението на пазача беше преминало в слисване. Той хвана неуверено револвера, след което разтърси глава, за да се опомни и размаха предупредително ръка.
– Чакайте малко! Не може да влизате с такива неща тук!
– Нали затова ги оставям, преди да вляза? – отвърна сухо Коул. Сякаш само за секунда ъгълчето на устните му се сви в усмивка. Сетне пак изглеждаше непроницаем.
– Носите ли още някакво оръжие? – попита дебелият мъж и рязко избърса с ръкав потта по челото си. – По дяволите, да не сте тръгнали на война?
– Остана само ножът ми. – успокои го Робърт. Назъбеното острие проблесна на светлината на лампите, докато подаваше оръжието на пазача. – Е, ще тръгваме ли най-сетне?
– Ще трябва да Ви претърся – смутолеви мъжът. – Стандартна процедура… – допълни неуверено.
Коул застина разкрачен и покорно вдигна ръце. Пазачът обходи тялото му с длани, сбърчи нос, прокашля се и накрая каза:
– Да, това е всичко. Позволете ми да Ви придружа до студиото на госпожа Гордън. Само секундичка.
Той вдигна мешката и оръжията като се стараеше дулото на револвера през цялото време да е насочено настрани. Заключи ги в метално шкафче с мрежеста вратичка зад рецепцията и предупреди симпатичното момиче:
– Хедър, да не си ги докоснала! Никой да не пипа!
– Откога се налага да… – понечи да възрази момичето, но когато погледите им се срещнаха, стисна тънките си устни и само промълви с нервна усмивка – Разбира се.

Властна дама, тъкмо надхвърляща четиридесетте, Лара Гордън беше взискателна както към своята, така и към външността на околните. Висока и стилно облечена в изискан бял костюм, с дълги прави крака и перфектна фигура, с късо подстригана на бретон светла коса и лице със загладени от козметиката, но все пак твърди черти, тя излъчваше увереност, контрол и сексапил. Водеше сутрешния блок в шотландския клон на Би Би Си като лично участваше в подбора на репортажите и гостите си, за да е сигурна, че могат да предложат по нещо атрактивно за всеки. Лавираше между актуалните политически скандали и забавните разтоварващи теми, стараейки се както стилът на предаването да не залита в крайностите на строгата политическа реторика, така и да не губи изцяло остротата и обществената си значимост. Беше популярна с дръзкия тон и активната си гражданска позиция. Печелеше зрителите с обаяние, авторитет и пиперливо чувство за хумор като ги събуждаше от малкия екран или от радио ефира, докато се провираха през сутрешните задръствания.
На излизане от гримьорната, Лара налетя на необичайния мъж с широкополата шапка и старинното палто. Пазачът от фоайето, застанал плътно до него, понечи да каже нещо, но тя го изпревари, преди да успее да промълви и дума:
– Вие трябва да сте Робърт Коул – заключи тя. Със светкавично движение улови отпуснатата му ръка, стисна я здраво и силно я разтърси. – Лара! Лара Гордън!
– Здравейте – отговори бавно и леко стъписано Робърт. – Един от вашите хора ме покани в предаването. Даде ми тази визитка и…
– Да, да, да – прекъсна го безцеремонно. – Разбира се. Вие сте пътешественикът и търсач на силни усещания Робърт Коул. Отдавна имахме нужда от такъв гост в предаването. Свободен, независим дух, който не се вписва в общоприетите пуритански представи за благоприличен и скучен семеен живот. Подготвила съм някои въпроси. Може да ги прегледате… – тя измъкна от джоба си сгънато листче хартия.
– Вижте какво… – възрази Робърт – не е необходимо. Казаха ми, че това предаване няма да отнеме повече от половин час и точно толкова е времето, с което разполагам. Никога не съм намирал за уместно да се шуми около моята работа, но защото бяхте настоятелни и…
– И защото хонорарът е добър, предполагам – довърши водещата с престорена усмивка, след което се запита дали не е прозвучало твърде грубо за някой, несвикнал с острия и́ език.
Лицето на мъжа почервеня и по него премина сянка на гняв.
– Да свършваме по-бързо – изскърца през зъби той.
– Добре, господин Коул. Както желаете. Заповядайте в гримьорната…
– Няма да стъпвам в никаква гримьорна. Не съм дошъл да се гримирам. И без
това не знам защо въобще съм тук. Давайте по-чевръсто! Да започваме и да приключваме.
„Труден характер – помисли си Лара. – Какво пък? Това само ще направи разговора по-интересен за зрителите. Сблъсък на гледни точки. Въпросът има ли място в нашето общество архаичен тип като него. Този мърльо сякаш е излязъл от някоя приказка. Обикаля въоръжен с арбалет град след град като някакъв цирков артист. Облечен в дрехи остарели с няколко десетилетия… не… по-скоро с няколко века. Мръсен и миризлив, кой знае откога не се е къпал. И най-странното – взема се насериозно. Чувства се значим по свой собствен начин.”
– Нека само Ви напомня, че предаването се излъчва наживо и ще съм Ви благодарна ако запазите добрия тон пред камерата – настоятелно вметна Лара като гледаше Робърт право в присвитите тъмни очи. Опитваше се да възвърне контрола над ситуацията.
Настъпи кратко, но тежко мълчание, след което Робърт бавно кимна. Шапката му придаде на жеста съзнателно търсена театралност.
– След пет минути сме в ефир – отнякъде се чу гласът на един от операторите.
– Аз ще поостана наоколо – намеси се пазачът.
– Много мило! Благодаря ти… Малкълм, нали? – натърти неуверено Лара.
Дебелакът кимна. Робърт се усмихна.
„Харесва му да създава около себе си чувство на напрежение – прецени Лара. –
Знае, че е особняк и се възползва от това. Иска да бъде непредсказуем.”

Робърт Коул изглеждаше нелепо в обкръжението на стилизирания и разноцветен, излъскан до блясък декор. Той все пак склони да свали шапката си, но я постави точно пред себе си. След това награби едно от наредените на бюрото пластмасови шишенца с минерална вода и жадно го пресуши.
Докато го наблюдаваше, Лара започна сериозно да се двоуми дали поканата на този мъж е била добра идея. Той беше истински непукист без маниери, но най-много я тревожеше липсата на диалогичност. В момента търсеше хора с интересна житейска история – различни и предизвикателни. Не я вълнуваше дали са търсачи на екстремни усещания, подтиснати от живота аутсайдери или самовлюбени психопати, стига да изглеждат автентично и да са интелигентни събеседници, които все пак я оставят да насочва дискусията в определената от нея посока.
От апаратната и́ дадоха сигнал, че вече са в ефир. Тя преглътна сухо, чувствайки странна неувереност, която отдавна не я беше спохождала. Срещна студения, спокоен поглед на Коул и съжали, че не беше посегнала към някое от шишенцата с минерална вода като него. Сетне тръсна рязко глава, за да прогони неясните съмнения и без да губи нито миг, потърси утеха, потапяйки се в познатите води на своята ежедневна професия. По лицето и́ се изписа широка изкуствена усмивка и тя поде с тон, който можеше да мине за небрежен, ако не беше преднамерено търсената перфектна дикция:
– Здравейте отново! Надявам се и този път рекламите ни да са били полезни,
защото нали знаете – най-важните решения се взимат рано сутрин. Но ето ни отново в студиото с моя необичаен гост – господин Робърт Коул. Не попитах – обърна се тя към мъжа срещу нея, – нали може да те наричам Робърт?
– Господин Коул по ми харесва – отвърна спокойно гостът и́.
„Прави го нарочно копеленцето! Не знам защо. Не знам каква игра играе, но го прави нарочно, сигурна съм.” Лара се амбицира да довърши интервюто като се наложи над наглия си събеседник. Неочакваното предизвикателство я изпълни с хъс. Тя успя да запази самообладание и усмивка:
– Господин Коул, доколкото знам, Вашето хоби е свързано със света на паранормалното. Бихте ли разказали на зрителите ни с какво точно се занимавате?
– В днешно време може и да му викат „света на паранормалното” – поде Робърт с престорена насмешка, – но какво друго може да се очаква от разглезено общество като нашето без скрупули и морал. Общество, което си мисли, че всичко е видяло и всичко знае, а същевременно тъне в безпросветност и душевна пустота…
Лара за миг изцъкли очи, докато мозъкът и́ обработваше това, което мъжът пред нея неочаквано беше изтърсил с дълбокия си напевен глас. Сетне се овладя. Този човек наистина беше луд, но вътре в себе си тя ликуваше. Противно на тревогите и́ разговорът обещаваше да бъде доста интересен. Лара веднага разпредели ролите в главата си и осъзна, че трябва да защити уязвените си съвременници от нападките на странния мъж с архаични разбирания за света. Робърт продължаваше пледоарията си:
– Това, с което се занимавам и което наричате „хоби” всъщност е призвание. Борба със злото, която предците ми водят от векове. Тази борба няма да спре, докато съм жив…
– Господин Коул – прекъсна го Лара като внимателно се опита да отклони разговора в правилната според нея посока. – Сигурна съм, че нашите зрители и слушатели ще са любопитни да разберат що за зло Ви доведе в Глазгоу?
Робърт или не забеляза двусмислието в зададения въпрос или съзнателно го пропусна.
– Минавам през Глазгоу на път за Хебридите. Може би ще остана два-три дни, за да разгледам няколко ценни ръкописа в библиотека „Мичъл”, но същинската ми цел е остров Скай.
– Интересно… – вметна водещата. – Какво се надявате да откриете на Скай? Да не сте решили да учите келтски? Мога да ви препоръчам местния университет и страхотните пейзажи…
– По следите съм на стар и много опасен вампир – отвърна Робърт сякаш това беше най-нормалното нещо на света. – Имам информация, че след дълга летаргия отново се е пробудил и набезите му из острова стават все по-чести и дръзки. Намира се някъде около фамилния замък на клана Маклеод. Все още се страхува да напада хора и се примирява с подплашен добитък от местните села, но се опасявам, че съвсем скоро жаждата за човешка кръв у него ще надделее. Необходимо е възможно най-бързо да се намеся.
– Имаме новина – ухили се широко Лара. – Ако жителите на остров Скай в момента ни гледат, нека внимават за вампири! Не оставяйте домашните животни и децата си без надзор. При най-малкото съмнение, че около дома ви се спотайва вампир, незабавно сигнализирайте полицията или звъннете директно на господин Коул. Той и без това е на път да реши проблема.
– Явно Ви е доста смешно, мис Гордън – нацупи се Робърт.
В първия миг Лара не беше сигурна дали наистина е уязвен от нейните думи и какво да му отговори:
– Не, аз просто предупреждавах зрителите – отвърна тя, но не можа да сдържи смеха си. Притисна устата си с длан и тихо се изкиска. Цялото напрежение я беше напуснало. Когато се овладя, продължи с просълзени очи – Малкълм – от охраната – ми сподели за тежкото въоръжение, с което сте опитали да нахлуете в сградата – арбалети, револвери, ножове. Нека само Ви уверя, господин Коул, че въпреки ранния час, в който аз и колегите ставаме, за да водим сутрешния блок, тук няма истински вампири. А и съвсем между другото, какво стана с добрия стар метод за лов на вампири с дървено колче и чесън?
Робърт Коул се надигна. Лицето му отново беше поруменяло:
– Знаех си, че ще съжалявам, задето приех да участвам в този водевил. Нека Ви кажа нещо, мис Гордън и си отворете добре ушите, за да го чуете както трябва – и Вие и Вашите зрители! По цял ден прекарвате времето си приведени над компютрите у дома и в офисите, а самата Вие – заобиколена от изкуствени пластмасови декори, където се срещате с изкуствени пластмасови хора. Останалите няколко часа за вас се изцеждат в сутрешните и следобедните задръствания и по опашките в супермаркетите. Понякога през уикендите водите семейството си в парка и храните катеричките и патките с ядки и парченца хляб. Повечето от вас не са стъпвали в църква от десетилетия, освен за сватба или погребение. Душите ви са мъртви. Телата ви също. И смеете да наричате това окаяно съществуване живот? И си мислите, че познавате света?
– Не обиждайте зрителите на моето предаване, господин Коул. Вие от коя позиция критикувате? – Лара беше изгубила търпение. – В какъв въображаем свят живеете? Обикаляте света, облечен в старовремски дрипи и гоните вампири, таласъми и призраци с арбалет? Колко често се къпете? Наистина ли вярвате, че сте пример за подражание? За светец или екзорсист се мислите, че проповядвате религиозен морал? Кажете ми колко точно вампира сте уловил в живота си? Колко призрака сте подплашил?
– Арогантността Ви прави сляпа! На света има могъщи зли сили – изначални и безсмъртни, които никога няма да проумеете. И докато тези сили ги има и аз ще съм някъде наоколо като горд наследник на своя род. Независимо дали някой оценява работата ми, независимо дали някой ми вярва и ме подкрепя, аз ще бъда там, където е необходимо, за да помогна, на когото трябва. А следващата твар на сянката, която уловя – следващата покварена душа, ще одера жива и ще стоваря тук пред камерите и пред Вас! – изсъска Робърт, удари с длани по бюрото и се изправи, след което нахлупи огромната шапка на главата си и се завъртя, търсейки с поглед изхода.
Малкълм от охраната беше влязъл в студиото и го поведе навън. Появиха се и други пазачи. Робърт изтръска рязко ръце, за да им подскаже, че не иска да го докосват и продължи сам. Те го наобиколиха, за да го ескортират.
Лара Гордън въздъхна, останала сама под ярката луминесцентна светлина и се зачуди каква шега да изтърси, докато сътрудниците и́ доведат следващия гост в предаването. Знаеше само едно. Повече нямаше да кани случайни хора.

Беше нощ. Благодатен мрак обгръщаше старото захабено обзавеждане на евтината хотелска стая. Мълчаливото спокойствие беше нарушавано единствено от боботенето на телевизора, който мяташе резки отблясъци при всяка смяна на изображението. Робърт Коул беше изпружил дългите си крака и стъпалата му стърчаха извън рамката на късото хлътнало легло. Свил ръце назад и обхванал главата си с длани, той се беше отпуснал върху раздърпаната възглавница, а погледът му небрежно изучаваше угасената лампа на тавана. По облата потъмняла повърхност на електрическата крушка играеха отблясъците от мигащия екран на телевизора и я превръщаха в единственото облещено око на дебнещ от сенките звяр. Когато светлината, струяща от телевизора, ставаше по-ярка, отгоре ясно се открояваха подпухналата, олющена мазилка и тънките пукнатини, прорязали тавана. Тогава тялото на звяра се сдобиваше с уродливи черни израстъци и сякаш се готвеше да се оттласне към него, докато екранът не потъмнееше отново, скривайки го в пелена от мрак. Робърт разтърси глава, прогонвайки странната зрителна измама от съзнанието си. От малко момче беше обучен да се взира в сенките и да реагира на всеки странен шум. Но днешните облени в ярка светлина градове уплашиха сенките и ги прогониха в дълбоките гори, а шумовете бяха толкова много и толкова силни, че вратът щеше да го заболи ако обръщаше внимание на всеки от тях. Заплаха нямаше. Нито в стаята на неугледния стар хотел, нито извън него.
Несполучливото интервю с Лара Гордън го беше накарало да се замисли. Заради цирка, който спретнаха в ефира на телевизията, не получи обещания хонорар. А парите му трябваха. Западналото и отдавна ипотекирано семейно имение вече не можеше да служи за източник на доходи. И все пак, майната им на парите. Физическото му оцеляване не беше заложено на карта. Поне едно не можеше да му се отрече – Робърт Коул умееше да оцелява. И щеше да оцелее. Но някой ден, рано или късно, занаятът му щеше да умре заедно с него. Дали избухливият му нрав и проповедническата страст да наложи възгледите си не бяха израз на собствените му страхове и съмнения, а не само на изпития предната вечер в самота евтин алкохол? Цял живот старателно и неотклонно беше следвал отредения си път. Път на самотен воин и аскет в един забързан и енергичен, надменно отхвърлящ съществуването му свят. Понякога, след поредната провалена мисия, депресивното настроение го спохождаше и разкъсваше душата му със съмнения в продължение на дълги и изпълнени със самосъжаление дни.
Робърт се надигна и разтърси глава. Огледа мрачната хотелска стая и вдиша хладния нощен въздух, нахлул през широко отворения прозорец. Сега не беше време да унива. Имаше нова цел, нова мисия. Овехтелите книги, които разгледа в библиотеката, разкриха улики.
И най-важното – беше свободен. Един ден се подвизаваше в окаян и мръсен мотел, а на другия спеше под открито небе и броеше звездите. И това ако не беше романтика? Жалко, че нямаше с кой да я сподели, но поне принадлежеше на себе си. Скитането щеше да продължи. Истината щеше да бъде разбулена и той щеше да я приеме – добра или лоша.
И тогава телефонът му, оставен на нощното шкафче, започна да звъни и да вибрира, а дисплеят му се обля в мека синя светлина. Робърт се изненада. Много рядко някой го търсеше. Непознат номер.
– Да! – изграчи той.
– Господин Коул? – отвърна спокоен мъжки глас.
– Същия…
– С огромен интерес изслушах интервюто ви по Би Би Си Скотланд тази сутрин. Особено интересна ми беше частта, свързана с вампира от остров Скай. Моля да ми простите своеволието, че използвах някои стари връзки, за да се сдобия с номера Ви, но сигурно знаете колко ужасно труден сте за откриване, а нуждата ми е голяма. Всъщност, малко грубо от моя страна. Позволете ми да се представя. Казвам се Ървин Маклеод. Аз съм наследник на рода и собственик на замъка Маклеод на полуостров Тротерниш на Скай. Трябва да поговорим. На четири очи…

Сградата на адреса, който Ървин Маклеод му беше издиктувал снощи по телефона не можеше да бъде сбъркана с никоя друга наоколо. Импозантна и старовремска, с основа изградена от загладени и плътно снадени един за друг каменни блокове, разчупена в разнообразни форми към върха и с малки, издадени навън, островръхи кули по краищата. Личеше си, обаче, че е старателно поддържана и реформирана. Макар и тесни, прозорците бяха с алуминиева дограма, а зад тях нежни дантелени перденца трябваше да пропускат колкото се може повече светлина.
Подразнен от думите на Лара Гордън, Робърт се беше изкъпал два пъти – вечерта преди лягане и рано сутринта преди закуска. Все пак горницата му спешно се нуждаеше от химическо чистене или поне обикновена пералня и той за пореден път си напомни, че трябва да се погрижи за това след края на пътуването. Въпреки че косата му миришеше на сапун, Робърт Коул продължаваше да изглежда застрашително с високия си ръст, старовремското облекло и широкополата шапка. Винаги се стараеше да не излага на показ оръжията си, защото понякога му създаваха проблеми с властите, но щом някое от тях неволно се подадеше от пояса или от джобовете на палтото му, усещането за заплаха в околните нарастваше. Когато портиерът го посрещна вежливо и го покани вътре, без да се опита да го обискира или да изрази каквато и да било изненада от външния му вид, Робърт приятно се изненада.
Ървин Маклеод го посрещна в кабинета си – широко помещение с голямо дървено писалище, разположено срещу прозореца. В единия му край, в типичен работен безпорядък, бяха разхвърляни бели листи, притиснати от черна, скъпа на вид писалка, а другият край беше окупиран от широк плосък монитор, по който логото на „Уиндоус” се движеше и безгрижно отскачаше от ръбовете. Едната от широките стени беше заета от библиотека, изпълнена предимно с правна и икономическа литература – прецени Робърт. На отсрещната стена в строга геометрична последователност бяха окачени няколко абстрактни картини, които се открояваха с пулсиращи разноцветни триъгълници и голи женски тела. В центъра на помещението имаше масичка от резбовано дърво, заобиколена от тежки кресла с тъмнокафява облицовка. Върху масичката бяха оставени бутилка уиски и две малки стъклени чаши.
Самият Ървин изглеждаше на не повече от петдесет – добре поддържан, слаб и динамичен на вид мъж. Имаше гъста брада, но всеки косъм от нея си знаеше мястото. Косата беше буйна и посребрена. Носеше елегантен тъмносин костюм и вратовръзка на розови и черни ивици. Лицето му се озари от ведра усмивка. След ръкостискането и обичайната размяна на любезности, той покани Робърт в едно от креслата, настани се до него и надигна бутилката с уиски.
– Десетгодишен „Талискър”, господин Коул. Произведен е в единствената дестилерия на остров Скай и си остава едно от най-добрите питиета в цяла Британия. В края на XIX век, преди да бъде откупена, дестилерията е била собственост на клана Маклеод. Хранилищата ни са пълни с „Талискър”. Наздраве!
Робърт надигна чашата, отпи дълбока глътка и по тялото му се разля приятна топлина.
– Усещате ли следвкуса на сладък пипер? – подканващо запита Ървин. – А какво ще кажете за аромата? Морски бриз. Истинска наслада, от която за съжаление не мога да се лиша. Но какво да се прави. Всеки мъж има своите малки пороци. Робърт, етикетът ме отегчава. Нека си говорим на „ти”.
Робърт кимна и развъртя език в устата си. Уискито наистина си го биваше.
– Робърт, разкажи ми за себе си. Вярно ли е, че се занимаваш професионално с лов на вампири и други зли създания. Странно увлечение, признавам си, въпреки че и аз понякога съм  доста ексцентричен. Как се случи при теб? Детска мечта? Наследство? Призвание?
Когато въпросът беше зададен интелигентно и добронамерено, Робърт се отпусна и заговори спокойно:
– Какво да ти кажа, Ървин… по малко и от трите, които изброи. Наречи го семейна черта. Традиция, която се предава от поколение на поколение. Баща ми – Дерек – лека му пръст, владееше тоя занаят. И неговия баща преди него. Не знам колко назад в родословието всички мъже от рода Коул са се борили срещу злото. И са били заможни и много тачени хора. Имаме имение в Оксфордшайър, макар че в момента е ипотекирано. Сам човек трудно може да поддържа такава голяма къща, а на мен често ми се налага да пътувам. Няма да отричам, че напоследък работата ми не е особено доходоносна…
– Хората вече не са така суеверни, както са били по времето на баща ти – вметна Маклеод. – И това е нормално, Робърт. Ние с теб сме отмираща порода. Джентълмени със стил. Поддръжници на стария морал, на ценностите, които са издигнали това общество от калта.
Робърт стисна устни.
– Не е само въпрос на суеверие. Този свят стана пренаселен. Механизиран. Хората забравиха да тачат Бог. Злото вече не просто се спотайва в изоставени селски хамбари и средновековни замъци. То е дълбоко в душите на хората. Навсякъде около нас. По-силно от всякога.
– Но ти все пак смяташ, че именно в околностите на моя замък на Скай се спотайва истински вампир?
– Имам сериозни съмнения. Виж… Ървин… аз не съм просто боец като баща ми и дядо ми, въпреки че съм подготвен за всичко. Сегашната реалност ме превърна в нещо като изследовател. Прекарвам доста повече време в библиотеките, отколкото из пещерите и призрачните замъци. Ровя си носа в доста книги, преди да се захвана с някое начинание.
– Ще бъда откровен с теб, Робърт – Ървин го прекъсна внимателно. – Аз съм преди всичко бизнесмен. Прагматик. Замъкът Маклеод от много години беше неугледна руина. В момента съм наредил на една строителна фирма да го възстанови. С тях работи екип реставратори, за да уловим духа на епохата. Ще го превърна едновременно в удобна резиденция, музей и място, където по-ексцентрични млади двойки да могат да отпразнуват сватбата или да прекарат медения си месец. И все пак, наречи ме „малко суеверен” и няма да сбъркаш. Искам да знам какво се корени в тази история с вампира. Аз самият съм чувал това-онова, но е съвсем друго да ме посъветва специалист, а такива като теб почти няма. Искам да ми помогнеш да преценя дали ще трябва да увелича мерките за сигурност или да използвам легендата като част от маркетинговата си стратегия. Разкажи ми, Робърт, какво точно знаеш?
– Имай предвид, че подозренията ми се базират на много източници, които внимателно съм подбирал – исторически хроники, автентични пътеписи и дневници, разкази и легенди, какви ли не изследвания и справочници. Един приятел бе така добър да ми изрови актуална информация от интернет. Беше ми особено полезна за полицейските бюлетини. – Робърт изгледа Ървин със самодоволна усмивка. Той слушаше внимателно и кимаше замислено. Робърт продължи. – Уолтър Маклеод – може би се пада твой далечен роднина – е бил главатар на клана Маклеод и владетел на един от фамилните замъци – в северен Скай, на полуостров Тротерниш. – Робърт вдигна глава. – Става дума за края на XVIII век.
– Чувал съм за Уолтър. Пада ми се далечен прадядо. Говорим за същия замък.
– Този Уолтър е бил приключенска натура. Често е воювал със съседите си от клановете Макдоналд и Макнийл, а през останалото време обичал да кръстосва моретата. Пътувал е много, но голямата му страст си останали Хебридите. Дори се говори, че е придружавал Джоузеф Банкс по пътя му за Исландия, когато открил Фингаловата пещера на остров Стафа – тази с базалтовите стълбове, образувани от изригване на вулкан преди милиони години. Но из малките пръснати острови имало и други пещери – тайни. Отворите им били тесни, едва забележими процепи в крайбрежните скали. Малцина знаели за тях, а които знаели се страхували и ги избягвали отдалеч. Според преданията те стигали толкова надълбоко в земните недра, че били входове към Преизподнята. Вътрешността им се озарявала от трепкащо червено сияние, а по дъното им се стелела мъгла. Който влезел надълбоко в такава пещера, повече не се връщал, а ако случайно успеел да излезе, вече не бил с всичкия си – бълнувал неразбираемо, поваляла го треска и след няколко дни така или иначе умирал в страшни мъки.

Фингаловата пещера

Фингаловата пещера

– И Уолтър е влязъл… – промълви Ървин Маклеод.
– Уолтър влязъл. Забавил се цял ден и цяла нощ. И когато всички от групата му вече го били отписали, той се измъкнал навън. Описват го като едър гръмогласен мъж със силни ръце и голяма рижава брада. Но когато излязъл от пещерата, бил неузнаваем – отслабнал наполовина, с посивяла кожа, с побледнели очи, с окапала брада. Не проронил и дума за това какво го е споходило там долу. Само че нито го налегнала треска, нито бълнувал безсмислици. Превърнал се в смълчан и затворен човек. Избягвал светлината. Вървял прегърбен, сякаш на плещите му тегнел тежък товар. Жена му Еара повикала знахари да го прегледат, но той ги отпратил до един. Една нощ в замъка му гостувал Финли – един от синовете на Стюърт Макдоналд – основният претендент на Маклеод за контрола над Скай. Финли се държал арогантно. Повдигнал въпроса за разпределението на пасищата. Поставял условия. Отправял заплахи.
– Макдоналд винаги са били такива нахалници. Както и доста слаби играчи на бридж. – вметна Ървин с усмивка.
Робърт продължи:
– Разправят, че Уолтър се разгневил, скочил от трона си, приковал Финли на голямата маса за угощения и впил зъби във врата му като диво куче. Казват, че му изсмукал кръвта и го оставил да се свлече на земята сух като стафида пред изплашените погледи на стражите и всички гости. Когато научил за това, баща му Стюърт призовал роднините си от клана Макдоналд и подчинените си земевладелци. Към тях се присъединили наемници и селяни от близките околности. Събрала се значителна за размерите на острова тълпа. Нападнали замъка на Маклеод и го опожарили. Уолтър участвал в битката. Говори се, че след като изпил кръвта на Финли бил станал много по-силен и пъргав дори от времето преди да влезе в пещерата. Тичал бърз и неуловим като вятъра. Катерил се по стените и налитал като хала. Биел се полугол и нападал без оръжие – само със зъби и нокти. Погубил доста от нападателите. Простолюдието било сигурно, че в него се е вселил демон. И все пак не успели да го убият. Няколко седмици след нападението не се уморили да го търсят под дърво и камък. Нищо.
– Наистина увлекателна история. Това ли е…
Робърт направи на Ървин знак да мълчи и продължи разказа си:
– Селяните започнали да намират мъртъв добитък. Вратовете на животните били скършени и нахапани от човешки зъби, а кръвта им била изпита. Всички знаели, че това е обладаният от зли сили Уолтър. И представи си само каква мощ е имал! Накрая, въпреки че бил обграден от денонощна охрана, самият Стюърт Макдоналд последвал съдбата на клетия добитък. Намерили го сутринта в спалнята му с белези по врата и с пяна на устата, сгърчен и повяхнал като смачкано цвете. А после Уолтър изчезнал. И повече не го видели.
– Ще ти призная, че съм чувал някои предания, но цялата тази история, поднесена по такъв начин… – замислено пророни Ървин.
– Много от основните ми източници са… хм… апокрифни – поясни Робърт.
– Но след като е изчезнал и не се е появявал вече 200 години, какво те кара да мислиш, че има заплаха точно сега?
– През последните седмици, в околностите на замъка Маклеод, има сигнали за добитък, умъртвен по същия начин, както са го открили след опожаряването в края на XVIII век. Провери жалбите и полицейските доклади! Моята теория е, че вампирът… че Уолтър Маклеод през всичките тези години е стоял скрит в някоя пещера или гробница, бил е в летаргия, но сега отново се е пробудил. Кръвта на животните ще му даде сила и увереност. Скоро ще налети и на хора…
– Няма какво да му мислим повече – каза Ървин и се изправи. Потупа Робърт по рамото. – Разказът беше убедителен. Необходимо е да заминеш незабавно. Трябва да спрем този мой кръвожаден предтеча. Ще финансирам цялото разследване и ще ти платя щедро за услугата. Ще отседнеш не къде да е, а в самия замък на Маклеод. Първият етаж отдавна е завършен. Пуснал съм майсторите в отпуска за 2-3 седмици, така че никой няма да ти пречи. Икономът ми Кенет ще се погрижи добре за теб. Шофьорът ми ще те откара до хотела, където си отседнал, за да си събереш багажа и след това потегляте към Скай. Ако предположенията ти са дори наполовина верни, значи нямаме никакво време за губене…

Втората част може да откриете ето тук

На път за остров Скай

На път за остров Скай