До Пекин и обратно! – част 1

За първи път осъзнах, че китайците имат фетиш към симетрията, докато се взирах от илюминатора на най-големия пътнически самолет в света (Airbus A380) към далечните сгради, които приличаха на блестящи микрочипове върху осеяната с ниски планини жълта пустош.

След като таксиметровият шофьор ни остави в началото на хутонг „Донг Съ Батяо“ и си получи осемдесетте юана (около 20 лв.) трябваше да открием дома на Синди. Спряхме се на входа на вътрешния и́ двор, сравнихме го със снимката, която ни беше изпратила и решихме, че това със сигурност не е мястото. След още десетина минути лутане из тясната, но шумна и пренаселена уличка, се върнахме обратно.

Нашата домакиня Синди е представител на изгряващата в Китай средна класа. Собственик е на голямо (особено според тамошните стандарти) жилище, скрито зад няколко тесни тунела и вътрешни двора в старата част на града. Тя посреща гости от цял свят, за да „разнообрази живота си в скучен Пекин“. Ние бяхме първите българи, които отсядат при нея и това ни направи особено специални.

Синди е учила в Австралия, владее чудесен английски и съчетава прямотата на тукашните нрави с изтънчена самоирония и интелигентно чувство за хумор. Запознала се е в интернет с мъжа си Никос – съвсем обикновен и много приятен гражданин на южната ни съседка, който стоически понася вица, че гърците открили секса, но италианците включили в него жените. Синди не се вписва в обичайния сценарий за напористата азиатска мома, която на всяка цена си търси съпруг чужденец, за да и́ осигури охолен живот извън Китай. Нейният семеен хотел я прави напълно самостоятелна в пренаселен град, където наемът на едностайна или малка двустайна квартира излиза около 600 евро на месец. В действителност тя е приютила съпруга си, макар да е очевидно, че китайската култура и начин на живот са започнали да идват в повече на Никос. Борейки са за глътка въздух по време на пиков час в метрото, на него често му се иска да изкрещи: “This is Sparta-a-a!”

Синди не спестява пиперливите шеги и острите коментари спрямо китайската народопсихология и манталитет, а когато нейни познати мъже я обвиняват, че се е омъжила за чужденец, тя с усмивка на уста отговаря, че просто не е достатъчно добра за тях, с което ги оставя безмълвни и объркани.

Синди ни разказа, че като страна от бившия източен блок, България е добре позната на по-старото поколение китайци. Слабо известни дори сред нас филми са си пробивали път до Китай, а български актьори са се считали за секс символи. Същото важи и за отделни чалга изпълнителки, които може би не подозират за популярността си в страната с най-многобройно население в света. Друг е въпросът дали тя се дължи на музикални достойнства или силиконови импланти, перхидрол, екстеншъни и визия на класни компаньонки.

Благодарение на съпруга си и техни румънски и сръбски приятели Синди е добре запозната с политическата обстановка в Източна Европа. Като жител на държава, все още доминирана от тоталитарен режим с човешко лице, тя с лекота успяваше да си представи организирания от тайните служби „демократичен“ преход в България, довел до формирането на недосегаем престъпен и бизнес елит.

С изключителна гордост трябва да споделя, че комбинация от служебния ми VPN и Google Chrome проби великия китайски Firewall и сайтове като Facebook не бяха проблем, въпреки че заради предстоящия конгрес на комунистическата партия интернет връзката в цялата страна беше бавна и нестабилна дори според тукашните стандарти. Но подобни извращения към съвременните средства за комуникация са нормално явление в държава, която „никога няма да се спусне по ЗЛИЯ път на многопартийната система“.

С дълбока мъка и неутешим рев установих, че китайците не замират в нямо обожание, срещайки високи, руси и красиви чужденци като мен. Както логиката би трябвало да подсказва, въпреки тоталитарното управление и визовия режим, страната на драконите отдавна се е отворила към света. В туристическите дестинации и космополитните градове като Пекин и Шанхай, чужденците не са новост. Съответно китайците, както и всички останали жители на планетата Земя, се прехласват единствено по хора с много пари (без значение от расовите белези и народността) като незабавно се опитват да им продадат нещо или да се омъжат за тях. Това далеч не означава, че ако се появиш в някое затънтено селце на провинция Гуанджоу няма да те гледат с изцъклен поглед, да те угоят с буболечки и да те хвърлят във врящия казан😉

Трудно можеш да съзреш и най-малката пукнатина, колкото и да се взираш в широките равни булеварди на Пекин. За това, обаче, няма да ти остане много време, защото ще си зает да спасяваш живота си от скорострелните автомобили и автобуси, които изскачат от всички страни, като Яне Янев и Мая Манолова в сутрешен блок на БТВ. Рискът е сериозен дори за закоравели пешеходци като българските. Интересно ми е да си представя реакцията на хора с префинен западноевропейски манталитет, случйно попаднали на оживено китайско кръстовище и културният шок, който ще се стовари на крехките им плещи в случай, че оцелеят.

Най-популярните транспортни средства в Пекин, обаче, си остават велосипедите, електрическите мотоциклети и всевъзможните им разновидности, снабдени с допълнителни колела, седалки и каросерии, чиято товароподемност надвишава малка влакова композиция, напук законите на физиката. Велосипедистите ту се сливат в нескончаемия поток на градския трафик, ту навлизат из тъмните дебри на страничните хутонги (малки улички), където те издебват с опияняващо и едва доловимо скърцане на ръждиви спици, докато не налетят внезапно и смъртоносно, с тайната надежда да оставят следи от кални гуми по премезания ти гръб.

Туристът в Пекин е щастливец, защото може да се възползва от безплатна обществена тоалетна на всяка пресечка. За нещастие, много от местните жители, които нямат собствен клозет или биват подмамени от внезапен напън по време на бодрия си ход из града, също се възползват. Чужденецът, сбърчил вежди и пребледнял от аромат, който няма нищо общо с роза или орхидея, е изумен от изкусната многофункционалност на китайците, способни да серат, пушат и играят на телефона си едновременно.

Настойчивите миризми, които извират на невидими талази от клозетите и безбройните малки ресторантчета са неделима част от атмосферата на стария Пекин. Усещането се затвърждава при всяко влизане в претъпканите мотриси на метрото, където сладникавият мирис на пот и немити зъби е неделим спътник.

Облеклото на китайците, в най-общи линии, може да се окачестви като скромно и лишено от вкус. Преобладават тъмните, безлични тонове, които в много редки случаи, отделни възрастни заменят с детински и цветен до безобразие кич. Може да се поспори дали модата е неизменно свързана с финансовото състояние, защото някои возила, паркирани пред известни заведения или форсирани с бясна скорост по широките улици, недвусмислено демонстрират наличието на прослойка от предприемачи и партийни галеници с много висок стандарт на живот.

Високите мерки за сигурност, пряко пропорционални с близостта до правителствени и административни сгради, са отличителен белег на Пекин. Багажът на абсолютно всеки гражданин, ползващ метрото, минава през скенер. За щастие служителите на реда – както мъже, така и жени – са достатъчно многобройни и добре организирани, вследствие на което щателните проверки не водят до прекомерно забавяне или напрежение.

Почти на всяка улица забелязвахме цивилни с широки червени превръзки на ръкавите. Оказа се, че това са партийни отговорници, които следят за обществения ред. На площад Тиенанмън се натъкнахме на мирно застанали военни. До тях, в съвършена имитация, се бяха подредили няколко граждани с патриотичен блясък в зениците и мечтателен поглед, зареян към светлото бъдеще на трудовия китайски народ.

В Китай можеш да си купиш всичко почти без пари – грозна и опашата лъжа! Всъщност марковите стоки (техника, дрехи и т.н.) се продават в луксозни магазини и макар да се произвеждат в местни фабрики, цените им са по-високи отколкото в България. Заради суровите митнически разпоредби, ситуацията с вносните продукти е още по-лоша (с изключение на Хонг Конг). Разбира се, Китай е популярен с ментетата си, но всяка една стока (от магнитче за хладилник до яке „The North Face”) обикновено се предлага на десетократна цена (особено за чужденци). Ако искаш да се сдобиеш с нещо, ще трябва да запретнеш ръкави и здраво да се пазариш като изписваш предлаганата сума на екранчето на телефон или калкулатор, който услужливо се прехвърля между теб и продавача сред оглушителна гюрултия от настойчиви увещания надскачащи с олимпийски скок летвата на добрия тон.

Имах подобно преживяване в претъпкан с кичозни стоки и хора долнопробен мол, който приличаше на голямото братче на бургаски коледен базар в златните години на прехода. След тежък пазарлък, успях да сваля цената на голям пътнически сак от 350 на 200 юана (около 50-ина лева). Докато с дълбоко съмнение оглеждах колелцата, младият продавач скочи върху сака и започна да се пързаля около мен, за да покаже колко са здрави. След секунда вече се беше покатерил върху дръжката и подскачаше на нея. Въпреки убедителните демонстрации, се успокоих едва след като сакът премина успешно най-трудния тест – покритите с кратери вътрешни улици на Младост 2.
Истината е, че неоценима помощ в пазарлъка ми оказа нашата колежка от университета Нина, която винаги беше наоколо. Нина, ако четеш тези редове, благодаря ти!

Нина и приятелят и́ Том (научен сътрудник по география, заменил Берлин с екзотичния хаос на Пекин) бяха нашите спасителни пояси в бурното жълто море. Те ни показаха любимото си местенце – уютно барче в салона на малък театър. Там се запознахме с млади емигранти от цял свят.

За да демонстрира самобитните си традиции в отбелязването на деня на Вси светии, мексиканската тайфа беше подготвила импровизиран параклис в дъното на заведението. Сред запалени свещи, дребни лакомства, изрезки във формата на черепи и снимки на нечии отдавна починали баби и дядовци, се открояваше черно-бял фотос на Стив Джобс. Основателят на Apple се оказа особено популярен в Китай. Но известността на Стив Джобс в държава, която издига ментето в култ, ме озадачи далеч по-малко от увереността, с която новозеландецът Лиан от Greenpeace ми обясни, че Симитли се намира до Благоевград. Лиан беше обзавел малката си квартира в японски стил и подобно на много други китайци делеше клозет с хазяина си и още цяла сюрия народ.

Лиан изглежда си имаше неуредени сметки с някой симитлийски зевзек, защото кроеше пъклени планове за отмъщение на целия български народ. Той получи възмездие, едва след като щедро ни почерпи с байджо – китайска оризова ракия с мерак за първенец в категорията „най-отвратителен алкохол на света“.
– Ще усещате вкуса на байджо с дни! – заканваше се новозеландецът.
Въпреки коварната си постъпка, Лиан с готовност се зае да ни показва нощния живот на Пекин. За съжаление дискотеката, в която ни заведе, се оказа поредното емигрантско свърталище и чужденците бяха повече от местните. Той се прояви като умел партньор в свалките и се зае да забавлява скучната приятелка в компанията на три красиви момичета. Лошият късмет явно не се влияе от географската дължина, защото накрая се оказах в компанията на най-благопристойната рускиня в Азия. Дори след като помисли, че съм италианец, а аз използвах пълния си капацитет на сценарист на комикси, за да разкажа за романтичното си жилище във Венеция, рускинчето продължи да се дърпа, защото имала приятел. Сигурен съм, че това е бил или Роман Абрамович или някой по-голям лъжец от мен🙂

За капак се сблъскахме с изключително рядка за Пекин снежна виелица, която блокира целия град. След като се уверих, че приказката за неволята е вярна и спрях да крещя името на Веска Георгиева, с плувнали във вода обувки се затътрих към квартирата на Синди.

В следващата част ще ви разкажа за китайската храна, за забележителностите на Пекин, за пътешествието ми до Великата стена и още куп интересни неща. Доскоро!

Още много снимки може да разгледате в албумите ми във Facebook – China – part 1 и China – part 2