Блатото

Започнах да пиша разказ, който може и да се превърне в кратка повест. Всичко започна с една натрапчива сцена на мъж, който отваря прозореца на стаята си рано сутрин и единственото, което вижда надлъж и шир е безкрайно блато, в чиито притихнали, застояли води се отразяват слънчевите лъчи. Това видение ми се стори някак тревожно, дори заплашително. После дойдоха идеите за далечна колония на непозната мочурлива планета, за любов към момиче с огнени коси, за отвратителния антагонист в историята и безпомощните му жертви, за огромния плешив затворник и изваденото му с вилица око, за разрушения космодрум и кучето пазач, което се плъзга към бездната, за картечници върху бетонна стена, които стрелят към невидим враг в нощ на непрогледен мрак и ужас, за отчаяна спасителна операция и изоставена нефтена платформа. Естествено трябва да има поука, драма и всички атрибути на добрата история. Като знам скоростта си на писане и необходимостта от проучване, сигурно ще я завърша след 2-3 години. Ето как (може би) започва…

Арън Блейк внезапно се изправи в леглото си. След няколко мъчителни секунди на нямо, задъхано недоумение той разпозна мътните контури на собствената си стая и мебели сред бледата сутришна виделина. Студени тръпки пробягаха с тънки невидими крачета по гръбначния му стълб като миниатюрни подкожни насекоми. Бялата му тениска лепнеше от миризлива хладна пот. Въртейки неистово рошавата си глава, Арън заби нокти в кожата си и безмилостно я разчеса, за да потуши огнищата на влудяващ сърбеж по цялото му тяло. Осъзна, че леглото до него е празно. Чаршафът върху дясната половина още беше нагънат във формите, изваяни от тялото на Лия. В момента, повече от всичко, копнееше да я прилъскае до себе си, да вдиша миризмата и́, да усети дъха и́, да зарови устни в изкусителните гънки на шията и́, да я люби до пълно изтощение и пак да се срине в леглото. Той зарови длан в мимолетните полиестерни гънки на завивките и осъзна, че са студени. Лия отдавна беше излязла.

Босите му крака докоснаха пода, покрит с бледосин линолеум. С едно движение на ръката отвори прозореца и хладният въздух, изпълнен с добре познатата, резлива миризма на разлагаща се растителност, нахлу в стаята, последван от тиха въздишка. Безконечното блато се разстилаше като огромно неподвижно море, а бледочервеникавите лъчи, изригнали от гърлото на новороденото слънце, разкъсваха мъгливите изпарения и галеха с нежни светещи пръсти алуминиевата рамка на прозореца. Като настойчив любовник вятърът шепнеше неразгадаем сонет, обгърнал с невидими ръце настръхналата растителност, която му отвръщаше с враждебно съскане. Огромни влаголюбиви дървета с приглушено стържене протягаха кривите си, изпъстрени със зеленина клони към изгрева в неумел опит за реверанс. Стотици лилии изпъкваха над безукорната повърхност на блатото като пъпки върху гладката кожа на болно от вариола дете.

Хиляди звуци – спорадични и непрекъснати, монотонни и забързани, дълбоки, тънки и пискливи, се носеха от всички страни, сливаха се с жуженето на насекомите и плясъка на невидими същества в усойните кътчета на блатото и се извисяваха в многогласен хор към купола на света. Ярките, равномерно премигващи светлинки на инженерните съоръжения и сондите за добив на торф, въглища и самобитни изкопаеми се открояваха в размазаната пастелна сивота на сутрешната омара.

Несвойствено раздвижване в далечината привлече вниманието на Арън. Беше готов да се закълне, че видя издигнало се поне на десетина стъпки кафеникаво пипало да потъва обратно в мочурливата вода. Дали не беше едно от съществата, наречени още от първите заселници с красноречивото име „кошмари“ – огромни пихтиести туловища, покрити с гроздове немигащи кръгли очи, които се спотайваха в дълбоката тиня и се сливаха с дъното. Те с охота поглъщаха всичко, което улавяха в своите покрити с парализиращи косми и лепкави вендузи стотици пипала. Арън беше чувал, че диаболичните създания достигали колосални размери и не преставали да растат през целия си дълъг живот. Накрая грохнали от старост и от собствената си тежест, бавно изгнивали на дъното на блатото.

Почти година след идването си тук, Арън беше виждал много неща, които искаше да забрави, но се надяваше, че подводните исполини са прогонени далеч извън периметъра на колонията. Той за пореден път се улавяше как се залъгва с инфантилни утешения като страхливо, разглезено дете. Всичко можеше да се крие в бездните на този безкраен блатист ад и Арън го знаеше. Винаги го беше знаел. Той обгърна с поглед високата бетонна стена, която ги отделяше и съхраняваше от непознатия, див и враждебен свят отвъд. Очите му се спряха върху наблюдателните кули и картечните гнезда. Арън въздъхна – тежко и болезнено – сякаш въпреки тридесетте години житейски път, го измъчваше хроничната умора на човек в залеза на дните си…