Призракът от имението Суон Лейк

Преди няколко години именно този разказ ме върна към писането и аз си го обичам много. Добре знам недостатъците му: той не следва традиционните жанрови рамки и страда от болезнена безсюжетност. Но именно в това се коренят и неговите достойнства – способността да придаде нова сетивност и картинност на света. Една различна гледна точка, изпълнена с меланхолия, самота и поетичност, доколкото скромните ми способности позволяват. Приятно четене…

– Мамо! Казах ти! На тавана има призрак! – малката Елизабет О’Райли крещеше с пълно гърло, а крачетата и́ трополяха по прашните стълби на имението Суон Лейк.

Няма как да ме е видяла. Никой никога не ме вижда. Беше чула ситните стъпки на Джери, а желанието и детската фантазия бяха свършили останалото. Майка и́ щеше да я успокои и да разроши русите и́ кичури. Каква ирония. Защото Елизабет беше права. На тавана наистина имаше призрак.

Аз съм това, което сигурно бихте нарекли призрак… или може би дух. Безплътна сянка отвъд границата на обозримото. На този свят съм от хиляди години, защото изплащам някакъв тежък грях. Не се разкайвам за греха си. Аз отдавна съм го забравил. Пред погледа ми са изтекли толкова много човешки съдби, че изгубих представа за това какво съм бил някога. С течение на вековете спомените от предишния ми живот постепенно се разбъркваха като квадратчета от стените на кубче Рубик, губеха ярките си сочни цветове, линееха и чезнеха. Дали съм бил алчен и перверзен римски сенатор, който е съсипвал човешки съдби сред лъскавото мраморно великолепие на Вечния град? Дали съм бил безпощаден жрец-воин, който е кръстосвал влажните джунгли на Амазония и дивите чукари на Андите в търсене на невинни туптящи сърца, за да утоли кървавата жажда на божествата си? Дали съм бил опиянен от всевластие и потънал в разкош аристократ от Древен Китай, който е бил жесток и несправедлив към стотиците си окаяни роби? Сигурно съм проявил дързост към Създателя на Вселената или тайнствените сили, властващи над земята в онези дни? Не помня. А и надали има значение. Тогава бяха сурови и тежки времена. Човешкият живот не означаваше почти нищо. Когато се отделиш от тленното си тяло, повечето неща и без това губят значение.

Може би е неосъзнат спомен, който се връща. Може би е инстинкт, останал от времето, когато бях жив. Но все пак аз усещам. Усещам студа и яростта на вятъра, когато ме подхвърля като малко дете из висините. Усещам дивата енергия, бликаща от небето по време на буря. Усещам мокрия, плътен допир на водата, когато се гмурна в ледените води на океана с цвят на тюркоаз. Усещам жаркия дъх на слънцето, който кара пустинния въздух да се гъне и да трепти в невидима агония. Усещам неудържимия изблик на вулканите, който жадно изблизва живота от тръпнещата земя с кървавите си, намазани с лава, устни. Чувам звуците и гласовете. Имам изтънчен музикален вкус.

Отдавна съм спрял да възприемам себе си като жертва, изтърпяваща наказание. Дори съм сигурен, че една моя тайна мечта е била изпълнена. Сигурен съм, че някога, когато съм бил в оковите на тленното си тяло, съм искал да летя. Не помня дали съм гледал с копнеж висините от сухата каменна твърд на Колизеума. Дали съм се взирал към начумерените, натежали от влага облаци, готови да удавят настръхналата амазонска джунгла. Дали съм се втурвал, размахвайки ръце, сред високите треви на китайската степ с наивната надежда краката ми да се изтръгнат от грубата твърда пръст. Но знам, че съм го искал тогава и го мога сега. И не губя нито миг. Имал съм всичкото време и пак искам да се насладя на всяка секунда в този приказен свят.

Искам да надзърна към всяко тайно място, където човешки крак не е стъпвал и където в неспокойна дрямка все още се спотайват първични сили, избягали от ярките неонови светлини и отрупаните със скъпи джунджурии витрини на моловете. Спускам се в най-страховитите пещери, където цари вечен мрак и такава тишина, че оцеждащите се по сталактитите капки, просмуквани от теченията на подземни реки, падат в невидими локвички с барабанен трясък. Потъвам до най-дълбоките океански падини, където смазана от собствената си тежест, водата е черна като мастило, а дребни създания със сплескани, полупрозрачни тела блещукат като звездите на небосклона. На такива скрити места съм виждал чудовища, древни като динозаврите, могъщи като връхлитаща каменна лавина и обречени на тиха гладна смърт в сляпа самота.

Понякога се рея високо над океанските вълни редом с пикиращите албатроси, които прекосяват света, за да нахранят малките си. Гмуркам се в хладната прегръдка на облаците, стелещи се на пухкави парцали отвъд пределите на мирозданието. Летя покрай стръмните брегове и гледам скалите, в чиято проядена, шуплеста твърд водата се троши на хиляди бляскави кристали, пречупващи слънчевите лъчи. Яхвам бурите и си играя с мълниите, докато раздират сивото небе като стар парцал. Стигам до полюсите и се настанявам върху меката снежна шапка на някой хълм, откъдето наблюдавам многоцветния спектакъл на Аурора Бореалис. Светлините се спускат от небето като водопад от шепнещи души, а гласовете им остават нечути за света.

Виждал съм много невиждани гледки. Познавам скованите от вечен лед върхове, в чиито кухини вятърът се промъква и разказва приказки, когато е усмихнат и тих или надава страховит кънтящ рев, когато е сърдит е необуздан. Познавам дълбоките усои на горите, където през гъстите корони на високите дървета, светлината пада на ярки снопове, а сред нея прашинките блестят като малки светулки. Познавам саваните с техните съскащи морета от остра жълта трева, сред които гордо стърчат жадни за влага дървета единаци. Познавам финия пустинен пясък, лудо подмятан от горещите ветрове, който на неумолими сухи талази поглъща вода, трева, кухи скелети и древни храмове от напукан жълт камък.

Обичам да наблюдавам хората. Пред погледа ми са се зараждали и рухвали империи. Бил съм свидетел на тържествени процесии, на пищни карнавали, на жужащи тълпи, изпаднали в радостно опиянение. Но много по-често съм наблюдавал сцени на болка и ужас. Бях там, когато защитата на Константинопол се пропука и турците се изсипаха на рояци в града. Бях там, когато конквистадорите на Кортес окъпаха с индианска кръв улиците на Теночтитлан и дори вечно жадните за жертви божества на ацтеките се задавиха, повърнаха и умряха. Бях там, когато сирени виеха като гладни вълци и снаряди се изсипваха като градушка над руините на Сталинград. Бях там, когато атомната бомба заличи Хирошима и около ядрената гъба се завихри порой от десетки-хиляди объркани души. Бях там, когато земята се разтресе в див гърч и срина къщите на бедните хаитяни, а те се сбиха около чувалите с брашно и жито, озверели от глад и отчаяние.

Харесва ми да шпионирам елита на света. Преди управляваха тирани, крале, императори, жреци… Сега има президенти и министри. Преди се считаха за божества, за пълновластни господари на земята и живота. Изричаха смъртни присъди и внушаваха страх. Сега са хитри и притворни. Искат да ги харесват, а не да се боят от тях. Говорят едно и вършат друго. Коленичат пред тайни олтари и членуват в тайни общества. Знам и за тези, които дори в XX век се уповаваха на силата на страха. Знам за диктаторите и подпалвачите на войни. Бях там, когато небето стенеше, задавено от пушеци и по улиците на Берлин кънтяха изстрели, а прегърбеният Хитлер, обграден от мъже с автомати, се изплъзна от погрома на своя райх и накара света да повярва, че лежи под руините на бункера си.

Интересни са ми и съвсем обикновените хора. Как се борят с живота и творят, как общуват помежду си, как се карат и после нежно се прегръщат, как мразят и обичат, как се любят, как се превръщат в чудовища или светци.

Разбирам десетки езици още от тяхното зараждане и знам как постепенно се променят и обогатяват. Интересувам се от наука и още не съм изгубил страстта си да трупам знания. Посещавам лекции на именити професори в Кеймбридж и Оксфорд и се забавлявам, когато понякога говорят глупости.

Присядам в чужди домове и гледам телевизия, а температурата около мен пада и по стъклата на прозорците разцъфват цветя от скреж. Когато ми е интересно, но сменят канала, строшавам някоя крушка и профучавам ядосано навън. Присъствам на премиерите на най-интересните филми и се нося над ревящата публика, когато любимите ми музиканти изнасят концерт.

В момента има едно място, където обикновено се връщам от странствата си – тавана на помпозно бароково имение в Северна Англия. Обгражда го огромна градина. Намира се до така нареченото „Езеро на лебедите”, макар че в езерото от няколко десетилетия има само патки. Вярно, че всичко е малко запуснато и необитаемо, но на мен не ми е необходим разкош. Истинските духове имат нужда от истински стари имения, където да се чувстват като у дома си. Хладният, прашен таван, пълен с вехтории, ми върши идеална работа. Единственият прозорец е с източно изложение и предлага гледка към посърналата градина и изгряващото слънце, чиято светлина се стича като разтопено злато по фасадата и прогнилите дъски на пода. Имам си и компания. Една стара мишка, която подозрително души въздуха около мен с малката си муцунка. Наричам я „Джери” – като от анимационното филмче. Съвсем наскоро се появиха семейство О’Райли. Явно най-сетне са спечелили съдебното дело за собственост и сега идват през уикендите, оглеждайки гордо имението. Спорят дали веднага да го продадат или първо да го ремонтират и да поживеят в него. Дъщеря им Елизабет е сигурна, че навсякъде е пълно с призраци. Когато се престраши, грабва малко фенерче и започва да изследва стаите една по една като осветява тъмните ъгли.

Помня добре онази вечер. Задаваше се буря. Небето ронеше студени дребни капки, а вятърът ги понасяше с вихрен устрем. Въздухът трептеше от напрежение. В скута на надвисналата облачна маса просветваха ярки светлини. Все още бяха далеч и гръмотевици не се чуваха. Бях потънал в размисъл, спотаен сред безполезните вещи, пръснати из тавана. Изведнъж ярка назъбена светкавица озари мрака и отекна оглушителен гръм. Крилата на прозореца се разтресоха и стъклата издрънчаха. Когато погледнах нататък, се изненадах. Стреснах се. За първи път от толкова много години. На светлото квадратче, което прозорецът очертаваше върху пода, беше стъпила човешка фигура. Не можех да си обясня как се е появила там. Беше на висок слаб мъж облечен в черно. Лицето му беше сухо, с остри аскетични черти. Сивите му очи бяха впити в мен. Не в предметите или в стената отзад. В самия мен. Той знаеше, че съм там. Виждаше ме. И се усмихваше.
– Здравей, приятелю! Как си? – попита ме с тих глас. Имаше нещо неустоимо в тона му. Звучеше като човек, който винаги е знаел какво точно искаш и е дошъл да помогне.
В първия миг се почувствах разколебан и объркан. Не бях водил истински разговор от стотици години.
– Кой си ти? – отвърнах, напрягайки мисълта си. Знаех, че долавя отговора ми и разбира.
– Приятел… съюзник – отвърна бавно мъжът и поклати глава.
– Какво искаш?
– Дошъл съм с предложение от моя господар. Аз съм вестител на надеждата и радостта. Идвам да те избавя от мъките.
– Кой е твоят господар?
– Моят господар изпълнява желания. Той предлага дарове, които никой друг не може да предложи. Той е най-щедрият господар на света.
– Нямам нужда от нищо.
– Не се стеснявай, приятелю! Не се измъчвай! Самотата свърши. Болката свърши. Съгласи се да приемеш моя господар в сърцето си и той ще те дари със сърце. Истинско живо туптящо сърце.
– Какво искаш от мен?
– Да те избавя от мъките. Да ти предложа спасение.
Опитах се да проговоря, но мъжът направи властен жест с ръката си и ме възпря.
– Не разбираш ли? Ти си бил на този свят стотици години. Имаш могъщ ум. Знаеш толкова много. Но си прокуден и изоставен. Безименен, забравен и самотен. Невидим за хората и за самия себе си. Моят господар ще ти даде ново тяло. Ще бъдеш наследник на знатен род. Ще имаш богатство Ще имаш власт. Край на тревогите. Ще изпиташ всички удоволствия на света.
– Имал съм всичко, което искам – отвърнах, но мисълта ми прозвуча неуверено в неговото съзнание.
– Знам с какъв копнеж гледаш хората. Знам, че ти липсва вкуса на храната, веселото опиянение от виното, ласката на любимия човек, целувка…
– Нямам нужда от теб и твоя господар – Напрегнах мисълта си защото съзнанието на мъжа ме притискаше.
Той усили глас и пристъпи крачка напред. Звучеше раздразнен:
– Знам как ги гледаш! Знам какво таиш! Знам, че искаш в теб да текат соковете на живота, да докосваш потна настръхнала гръд, да целуваш влажни устни – очите му се разшириха, а зъбите се оголиха. – А може би си представяш друго. Мога да те направя жена. Ослепителна красавица със стройно гъвкаво тяло. Мъжете ще пълзят в краката ти. Ще се молят за вниманието ти със сълзи на очи. С красотата и интелекта си ще бъдеш господарка на чуждите умове и фантазии…
– Колкото и да е силно изкушението, радостта ще е кратка. Мъж или жена накрая пак ще бъда пръст. Дори най-прекрасната жена се превръща в оглупяла беззъба старица. Сега имам света в краката си. Мога да съм навсякъде и никъде. Вечен съм като вятъра и морето. Махни се!
– Това ли искаш? Вечност в самота? – мъжът се приближаваше към мен. Носеше се над пода. Гласът му беше заплашителен. Думите му сякаш изгаряха отпечатъци в съзнанието ми. – За кой се мислиш? Кой си ти, че да отхвърляш даровете на господаря ми? Кой си, че да говориш за вечност? Знаеш ли докъде се простира вечността? Ти си никой! Нищо!
Той се хвърли напред, разперил ръце. Блесна нова светкавица. Последното, което видях в ослепителната светлина беше лицето му. Очите му грееха в червено. Чертите му бяха разтеглени до неузнаваемост, челюстите широко отворени и готови да захапят с остри жълти зъби. Съзнанието ми се изпълни с многогласие от похотлив смях и въздишки на наслада, които преляха във врясък и рев. Свирепият грохот на гръмотевицата отекна с кънтящ пронизващ тътен. Стените на Суон Лейк се разтресоха и от тавана се посипаха ситни струйки мазилка. И тогава осъзнах, че съм сам. И бях уплашен. Още едно чувство, което не бях очаквал някога да изпитам.

Няколко седмици след това не можех да мисля за нищо друго. Утешавах се с убеждението, че съм постъпил правилно. Има дарове, които е по-добре да не бъдат приемани. Този беше един от тях. И все пак изпитвах несигурност, съмнения, дори вина. Наистина исках отново да опитам вкуса на храната. Било то и само веднъж. Вечеря в луксозен френски ресторант – старателно приготвена и аранжирана в димящ поднос от най-добрите майстори-готвачи. Наистина наблюдавах как красиви млади хора се любят и стенат от удоволствие. Как се въргалят уморени и щастливи в завивките. И наистина в съзнанието ми пролазваше коварен копнеж, който ме караше да се чувствам нещастен.

Все по-трудно намирах утеха в дълбокия покой под сянката на боровете, заровили сухи коренища в осеяната с мъртви иглички и буци сняг земя. Все по-бледа ми се струваше пъстротата на кораловите рифове, а рибите ме гледаха с невиждащи очи без клепки, в които четях ужас. Все по безприютни и сурови ми изглеждаха лъскавите ледени гърди на севера, където преди се чувствах като у дома си. И докато се борих със себе си, неочаквано ме посети втори вестител…

Беше хладна нощ без облаци. Пълната луна грееше ярко като големите фенери, чиято светлина пълзи по стените на строгоохраняваните затвори. Семейство О’Райли бяха прекарали деня в имението и сега вечеряха в голямата трапезария. Аз наблюдавах Джери. Той се разхождаше по пода на тавана, а малката му влажна муцунка любопитно душеше наоколо.
Неизвестен подтик ме тласна да погледна към прозореца. Беше се очертала полу-прозрачна фигура, обляна в синкаво сияние. Пред мен стоеше мъж, облечен в старовремска роба и обут в сандали. От гърба му излизаха бели крила, които оставаха отпуснати, въпреки че той се намираше на две стъпки над земята. Лицето му имаше меки черти. Изражението му беше смирено и спокойно, но въпреки това внушаваше увереност и сила. Нежните му ръце с фини дълги пръсти се раздвижиха в приканващ жест.
– Ела, дете на бурите, ням свидетел на човешкото страдание! Ела, летяща сянко, обременена с толкова много спомени!
Приближих го. Опитах се да изчистя съзнанието си. Ангелът продължи:
– Имам блага вест за теб. Бог е милостив. Греховете ти са изкупени. Можеш да намериш своята вечна радост и покой на небето.
Той ми подаде ръка, готов да ме поведе. Обърна очи към луната. Отвъд луната.
– Къде ме водиш? – попитах миг преди да го последвам.
– Към вечната почивка и благодат. Към място далеч от мъките на света. Далеч от тлението, старостта, болката…
И тогава изведнъж, спонтанно и необмислено, взех най-важното решение в живота си. Отдръпнах се и казах:
– Но аз обичам този свят. Той е всичко, което знам. Той е всичко, за което ме е грижа. Аз все още имам сетива, за да се наслаждавам на необятната му красота. Благодаря на Бог, че не ми отне всичко. И хората обичам. С доброто и злото в тях. Въпреки че не мога да съм като тях. Ще споделя съдбата на света. Ще остана част от него. Това избирам.
Ангелът не се опита да ме убеждава или да спори с мен. Погледна ме с огорчение, а може би тъга и бавно поклати глава. Стори ми се, че в очите му има влага. Никога не разбрах дали беше уязвен, че отхвърлям небесния дар или знаеше какво губя и съжаляваше глупостта ми. Той си отиде. Сигурен бях – завинаги. Отлетя през затворения прозорец, отправи се към висините и скоро се превърна в далечна неразличима звезда.

В този миг вратата на тавана се отвори с рязко скърцане и на прага застана Елизабет. Размахваше фенерчето си напосоки и светлината му треперливо подскачаше по стените.
– Знам, че си там! – извика момичето. – Покажи се! Лош, лош призрак.
Джери се шмугна зад един кашон и ноктите му издраскаха картона. Елизабет чу шума, изписка и хукна надолу по стълбите като викаше майка си.

А аз вече не бях там. Летях в смълчаната нощ под лунната светлина и броях звездите.