Пътешественик: Северозападна България – част 2

Първата част на статията може да прочетете тук

За бургазлия като мен словосъчетанието “морска градина” е толкова естествено, първично и вродено, че полагам истинско усилие да го избегна, докато описвам обрамчения от естествена водна бариера парк на видинчани. Нежна пролетна зеленина, обгръща алеите, изпънали телата си от горещ напукан асфалт успоредно на ленивата синьо-сива речна артерия.

На границата между парка и първите квартални постройки се извисяват останките на нещо, което някога е било синагога. Покрив липсва, а мазилката е паднала от полуразрушените стени и червените оголени тухли напомнят за одран човешки труп. Зловещата атмосфера на тези руини е близка до търсения ефект в игрите за Диабло и настойчив глас сякаш прошепва “down to dungeon” в главата ми. Чудим се какви скелети, зомбита и всякаква полуразложена немъртва гняс изпълзява изпод отломките нощем.

Скоро стигаме до достолепния символ на Видин – крепостта “Баба Вида”. Непристъпните каменни стени пазят неузнаваемите тайни на две хилядолетия история. Посетителите могат да се разхождат необезпокоявани из вътрешните дворове и помещения, да гледат отсрещния бряг на реката през бастионите и да надзъртат от върховете на кулите. Монолитните защитни съоръжения и жилищни комплекси излъчват унила, няма самота, въпреки шумните туристи, които неуморно щъкат наоколо. Чорлавите грозновати чучала на палач и двама пазачи от епохата на средновековието, няколкото ръждиви уреда за изтезание и загниващите остатъци от обсадни машини са окаян и неуспешен опит да се вдъхне живот на миналото. Повечето помещения са необезопасени, празни и мъртви, а някои по-дълбоки ниши са се превърнали в кошчета за отпадъци.

А какво да се покаже има. Крепостта е построена върху останките на антично тракийско селище. Тя се налага като седалище на могъщи управници и владетели, а в края на средновековието се превръща в център на упорита борба срещу османското нашествие. Крепостта е туптящото сърце на Видинското царство, което запазва автономия до края на 1421 г. Спотайващи се сред дълбоките пластове на времето легенди я свързват с влашкия воевода Дракула, който преминава с огън и меч отвъд Дунав, оставяйки след себе си десетки хиляди трупове. През 1793 г. кърджалийският главатар Осман Пазвантоглу откъсва Видинския санджак от централната власт в Цариград, построява в крепостта еничарска казарма и джамия, а до смъртта си през 1807 г. удържа три обсади на султанските войски. Отцепникът се опитва да привлече мирното християнско население на своя страна, демонстрирайки религиозна толерантност, но по време на походите си към околните каази извършва нечовешки зверства срещу раята. Хората му плячкосват наред, подлагат селяните на безмилостна сеч и изгарят живи жени и деца.

Зад простодушното име “Баба Вида” се крият тонове мрачна и кървава балканска история. За съжаление тя остава скрита за любопитните туристи, които набързо нащракват няколко снимки в сенките на глухите каменни стени, поглеждат от върха на някоя от кулите, купуват си магнитче за хладилник от близокото павилионче и поемат по пътя си.

С приближаването на залеза нашият път ни отвежда до Белоградчик, където след кратко въртене по усуканите калдъръмени улици, стигаме Калето. Крепостта е сгушена в топлите прегръдки на монументалните белоградчишки скали – част от Западния Предбалкан. Тя е създадена като важен елемент от римската фортификационна система на Балканите, преминала е в естествените владения на Източната империя, след което е останала в изконните граници на средновековната българска държава, а впоследствие е попаднала под властта на полумесеца. След Освобождението е използвана като военно съоръжение по време на сръбско-българската война през 1885 г., а днес изживява спокойните си старини като паметник на културата. Крепостта изглежда неподвластна на времето подобно на обградилите я червеникаво-кремави скали, изникнали от дълбините на пресъхнало преди милиони години море. Последното голямо преустрояване на Калето е извършено през XIX в. от френски и италиански инженери, които я разширяват и пригаждат за отбрана според изискванията за водене на война с огнестрелни оръжия. В очите на съвременния турист, обаче, тя по-скоро напомня за изоставено елфическо укрепление, разкрило се пред погледите на слисаните хобити и това е неизменна част от магическото усещане.

Изпълнени с очакване, енергично се изкчаваме по всечените в стръмните скали стълби. Гледката от върха се отблагодарява за всяка капка пот, пролята в задушния следобед. Кротко сгушения в зелената долина Белоградчик, изваяните от несекващия щорм на вятъра и дъжда скали, сякаш изгризани от зъбите на чудовищен великан и вълшебната панорама към необятните балкански възвишения, обагрени в медния светлик на умиращото слънце. Смазващото усещане за нищожността на малкия човек ми напомня за чувството, което изпитах на върха на Айфеловата кула, но в този случай сам Бог е взискателния художник дал очертания, цвят и живот на този неръкотворен мистичен пейзаж.   

Връщаме се към София като се опитваме да заобикаляме дупките по пътя през прохода Петрохан в пълен мрак. Всеки момент очакваме да ни заслепи ярка светлина и да ни отвлекат извънземни или пред ситроена набързо да прибяга някоя чупакабра, но нищо такова не се случва. Когато пристигаме, Софийските улици са почти пусти, а агитките на Левски и ЦСКА вече са изпили бирата, изпочупили са стъклата на два-три автобуса и сега дремят в леглата или пред телевизорите вкъщи.

За всички, които по една или друга причина не се решават да напуснат четирите стени на панелката – в България има толкова много прекрасни места, които заслужават този един ден от живота ви, за да им се насладите – не го пропускайте!

Още снимки може да намерите в албума в моя фейсбук профил.