Писалката

Разказът е писан преди около 3 години и е вдъхновен от истински събития. С интерес забелязвам, че някои от темите, разгледани в него, впоследствие формираха централни сюжетни линии в популярни български сериали. За мен, обаче, предпочитаната и най-въздействаща форма на изкуство си остава добрата проза. Приятно четене:

Споменът, който Асен никога нямаше да забрави, изплуваше внезапно – винаги неканен и винаги болезнено детайлен. Пулсът му ставаше неудържим. Сърцето му оживяваше и блъскаше в гърдите с отчаяни мощни тласъци. Очите му бяха заслепени от фаровете на задаващия се срещу него автомобил. Дланите му се вкопчваха в лепкавия от пот волан. Краката му конвулсивно натискаха спирачките. Гумите пищяха. Трясък! Тъмнина. Миризма, която проникваше в него като отрова, бъркаше дълбоко в гърлото му и го караше да повърне. Миризма на бензин, капещи масла, горещ каучук, начупена пластмаса, огънат метал и кръв. Кръвта на Катя.

Когато Катя си отиде, много неща изгубиха значение. Храната дълго време беше безвкусна. Светът беше студен и пепелявосив. Слънцето не грееше. Вятърът пронизваше кожата му с върховете на хиляди игли и нашепваше в ушите му чувство за вина. Но едно нещо все още имаше значение. Дъщеря им Мария, която растеше красива, жизнена и лъчезарна. С непослушна кестенява коса. С радостни очи от тъмен кехлибар. С усмихнати топли устни. Със зъби, които обичаха да отхапват парченца шоколад. С крака, които обичаха да танцуват и да тичат. И тя върна смисъла на всичко останало. Смехът и́ възроди топлината на слънцето, свежестта на вятъра, допира на предметите и вкуса на храната. А после си отиде и Мария. И това беше краят.

Слепналите се от засъхнали сълзи клепачи на Асен изстенаха и се разтвориха. Погледът му се вторачи в грубата дървена повърхност на скамейката пред него. Беше като стар ученически чин – години на ред упорито издълбаван от безброй химикалки. Приличаше му на одрано тяло, по което се стичат сини реки от засъхнала мастилена кръв. Той започна да се отърсва от унеса. В главата му, отначало приглушено и отдалеч, сетне все по ясно и различимо, започнаха да нахлуват думите на съдията. Заслуша се за момент. Позоваваше се на някакви точки и алинеи. Бръщолевеше неразбираемо и помпозно на сложния си юридически език. От време на време по скамейките около Асен се чуваше приглушен шепот, разгръщане на хартиени листи, цъкане по клавишите на мобилни телефони. За него съдебните зали се бяха превърнали едва ли не във втори дом. Той се усмихна горчиво. Храмът на сляпата Темида, изобразена на стената на фойаето с грозна безлична мозайка в суровия стил на социалистическия реализъм. Храм, в който влизаш, за да търсиш утеха, за да просиш справедливост и излизаш смазан, сдъвкан и изплют от ръждивите зъбчати колела на съдебната система, необратимо изгубил достойнство и надежда.

Вече му се беше случило веднъж. Шофьорът, който караше пиян в насрещното платно получи условна присъда след безброй разглеждания и преразглеждания на делото. След отлагания и обжалвания. Катастрофата се беше случила преди осем години. Тъкмо беше започнал да го преодолява. Да се примирява. Да свиква. Но съдбата го беше нарочила. Искаше да изстиска и последната сълза от очите му, да излочи жадно всичката му кръв, да изсмуче де що е имало живинка и радост в него. Да го тласне към кошмар по-страшен и от предишния. Кошмар на бледите спомени и мъртвите дни. Кошмар без изход до сетния му дъх. И му отне Мария. Далеч от него. В града, където учеше. Без да има шанс да я опази. Без дори да могат да си кажат последно сбогом. На двайсет години. Тъкмо когато започваше да се превръща в жена и да опознава истински света.

От другата страна на залата седеше убиецът – Даниел Димитров. Единственото отроче на общински съветник и бизнесмен. Малкото извратено копеленце беше примамило Мария в квартирата си. Побой. Десетки рани от нож. Откриха я там. Паднала по гръб на лекьосания паркет. С дрехи, по които бяха разцъфнали тлъсти червени петна. Обгърнала тялото си с ръце в последен опит да го предпази. Лицето и́ беше запечатало цялата агония в студените си изкривени черти. Мъртвите и́ очи бяха полуотворени, вперени безизразно в ъгъла на стената, до която се беше свлякла. Кожата около дясното беше подута от грозен лилав отток. Споменът удави Асен в пулсираща болка. Тя разяждаше сърцето му. Човъркаше го отвътре с кривите си мръсни нокти. В главата му нахлу смазващ тътен. Той погледна за миг убиеца на дъщеря си и след това отвърна очи защото сцената в онзи апартамент се претворяваше в ума му с картинна яснота.

Внезапно осъзна, че пръстите му са стегнати с все сила около студен метален предмет. Вдигна го пред очите си. Единственият подарък, който получи за рождения си ден. От Мария. Изящна писалка в матово синьо, сред което блестяха малки белезникави пръски – като стотици трептящи звезди.

Получи го в ранната утрин на 17 януари. Когато се събуди и светът отвън беше обгърнат в белота, а отгоре като пудра захар се сипеха подмятани от вятъра дребни снежинки. Мария го целуна по бузата и му подари писалката в красива кутийка от цветен картон. Той и́ се отблагодари с чиния пълна с топли палачинки. Докато ги приготвяше, както винаги, Мария излизаше на всеки пет минути от стаята си и го питаше дали са готови. После се разхождаха в парка и се замерваха със снежни топки. Тя го атакуваше, смееше се и тичаше. Сякаш не беше преди пет месеца, а преди много години. В един друг – толкова по-добър и смислен живот.

Асен бавно остави писалката пред себе си и зарови пръсти в без време прошарените си коси.

Борис Димитров се усмихваше, въпреки че синът му Даниел стоеше на подсъдимата скамейка, обвинен в убийство. Оглеждаше присъстващите отвисоко. Стремеше се да излъчва увереност и контрол. Но все пак го изпълваше раздразнение. Пуфтеше, жадно борейки се за глътка свеж въздух в задушната съдебна зала. Въпреки нежната копринена риза под тънкия летен костюм, мишниците му бяха омазани в миризлива лепкава пот, от която изпитваше влудяващ сърбеж. Мъж с неговото телосложение едва се събираше на тясната скамейка, която от време на време проскърцваше с тих дървен писък.

Беше отраснал във вълчи времена. Времена, в които оцеляваха само най-силните, най-съобразителните и най-хитрите. И той беше вълк. Цял живот се беше борил със зъби и нокти. С младежко дръзновение в спорта. Зряло и безмилостно в бизнеса и политиката години по-късно. Беше поемал рискове. Беше трошал носове и капачки на колена, беше избивал зъби, за да заслужи уважение. Беше се обградил с влиятелни приятели. Беше спечелил пари. Когато вървеше по улицата, хората се отдръпваха и му правеха път. Всеки искаше да го поздрави, да се ръкува с него, да се подмаже. Искаха му разрешение и съвет за всичко. Нито една плочка не можеше да се смени на площада в града, нито една училищна стена да се боядиса, нито една кафе-машина да се инсталира, без подписа и благословията му.

Досега не беше стъпвал в съдебна зала, защото на никой не му беше хрумвало да повдига обвинения срещу него. Това беше неговият град. Той определяше правилата. И приятелите и враговете му се съобразяваха с него. Когато имаше недоволни, всичко се решаваше с един разговор. Каквото имаше за разделяне се разделяше и дрязгите приключваха дотук. Нови играчи не се допускаха.

„Смяташ да започнеш бизнес? Искаш да отвориш магазин, кафене? Добре. Ела и поискай среща. Сподели плановете си. Помоли за разрешение. Кажи какво можеш да предложиш, за да знам дали да те търпя в моя град. Не прави нищо сам, приятелю! Казвам го за твое добро. Нали не искаш да ти начупят витрините с камъни? Нали не искаш някоя сутрин да се събудиш и да намериш скъпото си старо Ауди, купено втора ръка от Германия, изгоряло като въглен? Нали не искаш да те причакат пред входната врата и да те натрошат с бухалки пред очите на слисаната ти жена и малкото ревящо детенце? Никой не иска това да се случва. Бъди разумен.”

Борис въздъхна. Синът му беше амбициозен и буен като него навремето. Това момиче… какво ли беше станало? С Даниел имаха негласно споразумение да не обсъждат подробностите. Беше му казал да не говори много и да остави адвокатите да си свършат работата. Станалото станало. Може да е пийнал, може да го е ядосла. Трябва ли младо момче да плаща цял живот за една грешка?

А може наистина нищо да не е направил. Животът е страшна работа. Всичко може да се е случило. Каквото каже съдът, това е. България е правова държава. Всеки е невинен до доказване на противното. Беше се погрижил местните вестници да не шумят много около случая. Погледна гърба на седналия пред него окръжен прокурор Петров. Колко пъти беше уреждал безплатни банкети в заведенията си за ниското плешиво човече с големите черни мустаци? Колко пъти го беше напивал с най-доброто уиски? Колко пъти го беше настанявал в стая с млади момичета в хотела си? А колко пъти му беше бутал в алчните ръчички пари под масата? Ами съдията. Дъртият, слаб като глист, Стоев, застанал срещу него в смешната си черна пелерина. „Помниш ли кого молеше за услуги, Стоев? Кой те уреди с общинска земя за по 100 лева квадрата? Кой ти даде разрешително да строиш в центъра? Направи си добре сметката какво ще решиш сега!”

Погледът му падна върху прегърбения Асен, заровил пръсти в косата си. Бащата на убитото момиче. Беше проучил миналото му. За един почти невидим миг през лицето на Борис пробяга сянка на съмнение, на слабост. Състрадание опари сърцето му. Сетне той рязко разтърси глава и чертите му се изкривиха в презрителна гримаса. Стисна зъби. „Нещастник! Нищо не си постигнал в тоя живот. Нищо не си направил за семейството си. Служител във фалирало държавно предприятие. Убил си жена си в катастрофа. Сигурно си някакъв лабилен скапан алкохолик. На твое място и аз щях да бъда. Късно е да съжаляваш сега. Да беше пазил по-добре момичето. Да я беше възпитал. Кой знае пред кого си е разтваряла краката? Държите децата си на каишка и когато станат студенти загубват мярка. Какво искаш от мен и моето семейство? Поболяваш се от злоба, че има успели хора, които не са отрепки като теб? Какво си дошъл да просиш? Пари? Молиш се да вкарат сина ми в затвора? Искаш да направиш и другите нещастни като себе си? Смотаняк! Приеми загубата като мъж. Запази малкото ти останало достойнство и се разкарай!”

Даниел се беше отпуснал. Очите му ту бяха вперени в отсрещната стена с тъпо безразличие, ту мързеливо се затваряха. Не обръщаше особено внимание на приказките в залата. Възприемаше ги като скучно и неразбираемо дуднене. Когато при някое от заседанията се наложеше да даде показания, адвокатите щяха да му обяснят какво да приказва и какво не. Баща му беше задействал връзките си, за да го отърве. Татенцето имаше тлъст портфейл и много приятели. Дори лицето на съдията му беше познато. Сухият дъртак, който приличаше на проскубан гарван в черната си роба, неведнъж беше идвал у тях.

Баща му избягваше темата за това какво се беше случило. Вярно, в началото побесня. Крещя му. Удари го. Но после остави юристите да се заемат. Започна да го подкрепя. Предпочиташе да си мисли, че синчето му е набедено. Даниел не се интересуваше дали баща му иска да го измъкне заради него самия или заради собствения си авторитет и недосегаемост. Ако мисълта, че е невинен му помагаше да свърши необходимото, толкова по-добре. Важното беше тези неприятности скоро да свършат. Не искаше повече да се мотае из съдебни зали. Не искаше да го разпитват. Не искаше разни случайни хора да го оглеждат скришом, да си шептят тайничко и да кълнат зад гърба му.

Това с Мария… въобще не беше искал да стане така. Всеки прави грешки. Когато пийнеше повечко, ставаше избухлив. Приятелите му знаеха. Но защо вината да е само негова? Просто не трябваше да го предизвиква. Защо го беше изпратила до тях онази вечер ако не, за да му даде, каквото иска? Да не беше малоумна? Ако го познаваше по-добре, щеше да е наясно, че не приема откази.

Даниел се подсмихна горчиво. „Когато Мария реши да си тръгне и да го остави сам, той побесня. Ако просто си беше затраяла… ако си беше замълчала… За какъв дявол и́ трябваше да се прави на интересна? Явно беше свикнала мъжете да и́ се молят само защото е красива. Нима очакваше и той да и́ се моли? Задържа я. Стисна я за китките, нищо повече. В началото тя си мислеше, че се шегува. Че си играе. Не го взимаше на сериозно. После започна да се дърпа. Да вика. Удари го. Това го изкара от равновесие. Той я зашлеви. Силно ли беше? Как да помни? Беше пил толкова много. Да беше се разплакала… да беше избягала веднага… Защо трябваше да продължи да се прави на смела? Изрита го в слабините. Наистина болеше. След като я сграбчи, докато тичаше към входната врата, всичко останало се случи много бързо. Тя се бореше. Удряше го. Дереше с нокти. Крясъците и́ го влудиха. Гласът и́ още кънтеше в главата му. Просто искаше да я накара да млъкне. Да спре да упорства. А когато се озоваха в кухнята и Мария посегна към онзи нож, тя сама му показа как да го стори.

Сега му беше гадно от спомена. Но Даниел добре помнеше, че в онзи момент му хареса. Хареса му как Мария най-сетне беше разбрала с кого си има работа. Накрая все пак плака, и се извинява, и се моли… Моли се, докато от устата и́ не взе да излиза пяна. Но започнатото трябваше да се довърши.

Ако не беше толкова глупава, нямаше да се стигне дотам. А той просто искаше да си прекарат добре. Сигурен беше, че и тя го е искала. И щеше да и́ е хубаво. И щеше да иска още.

Даниел тръсна глава и се заслуша в думите на съдията. Заседанието се отлагаше. Някакви доказателства не били събрани както трябва. Други били изчезнали… или не били правилно документирани. Хората около него ставаха на крака и бавно се отправяха към изхода на залата. Оставаше под домашен арест – поне формално, но баща му беше обещал, че скоро ще уреди по-лека мярка и ще го освободят под гаранция.

Когато се озова в просторния шумен коридор, го пролазиха тръпки. Непознат инстинкт го накара да се огледа наоколо. Баща му не се виждаше. Явно още беше в залата. Сигурно разговаряше с адвокатите. До Даниел беше застанал един прегърбен полицай, който небрежно се прозяваше. Непознати хора го подминаваха. Повечето бяха официално облечени. Някои се бяха скупчили на малки групички и оживено си приказваха.

Чувството за безпокойство се засилваше – неуловимо, неразгадаемо, стягащо сърцето в леденостудено менгеме. И тогава той видя приближаващия се мъж. В началото не го позна. Сетне осъзна, че това е бащата на Мария. В ръката си стискаше блестящ метален предмет. В очите му се четеше странно примирение. Някаква невидима зла сила сякаш проникна в тялото на Даниел, овладя мускулите, изстуди кръвта му и го удави в изблик на ням ужас. Той понечи да помръдне, да проговори, да извика… но мъжът идваше все по-близо и по-близо. Като спуснал се от небето ангел на отмъщението. Като неудържима вълна, която залива брега. Мъжът вдигна ръка и замахна. Полицаят го забеляза, извика и се хвърли към него. Гласът му сякаш проехтя отдалеч. Последното, което Даниел видя, беше как мъжът забива острия метален предмет в гърлото му. Гледаше го с усмивка. Полицаят събори нападателя и ръката му рязко се отмести, а оръжието се изтръгна от раната сред дъжд от ситни кървави капки и шляпащ звук на разкъсана кожа, след което изпадна от стискащите го пръсти и се търкулна със звън на пода.

Сред суматоха и глъч, сред множество тичащи крака, една писалка лежеше забравена на студения мраморен под. Острият, твърд и изящно оформен писец беше омазан с лепкаво червено петно. Той никога не изписа и ред.