За смъртта на гражданското общество – част 2
Първата част на статията може да прочетете тук
Гражданското общество в България се влачи на четири крака с разпорен корем и червата му оставят димяща диря по прашните, осеяни с дупки пътища. В исторически план този крах настъпва с подтискащо постоянство, бавно, но сигурно, в продължение на десетилетия. Ето как и защо се случва това…
Между Освобождението и края на Втората световна война българските правителства се сменят по-често от министрите на здравеопазването в кабинета на Бойко Борисов. Пикантните коментари на чешкия историк Константин Иречек показват истеричния пулс на политическия живот в Княжество България. Той разделя близо двумилионното население на три групи: “бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри” (самият Иречек също е бил министър на народното просвещение през 1881-1882 г.)
Въпреки бай Ганьовщината и проявлението на дивите ни ориенталски нрави, в този период от българската история има една ясно предначертана и безусловна кауза, наречена “национално обединение”, на фона на която конюнктурните боричкания за власт губят значение и смисъл. Идеите, средствата и методите за постигането на целта варират в различните периоди след Освобождението, но поривът остава силен дори в моментите на върховно отчаяние, униние и горест, когато страната тъне в опустошението на следвоенните катастрофи. След Ньойския договор българското общество е обезкървено, изнемощяло и унизено, a националният идеал изглежда далечен и неосъществим.
Прехвърлянето на български войски в част от Вардарска Македония и Беломорието по време на Втората световна война става под бурните овации на местното население. Опитите за интегриране на тези територии в българската държава, обаче, са счетени за недопустим акт на агресия от страна на Антихитлеристката коалиция. Въпреки десетките хиляди жертви във войната срещу Райха, които българската армия дава при настъплението на Трети украински фронт през Югославия и Унгария, страната ни не получава статут на съвоюваща и всички територии са върнати на съседите ни. Последвалите десетки години на целенасочена пропаганда дават своя плодовит резултат и днес премиерът на държавата Македония Никола Груевски определя създаването на антибългарски филми като “Трето полувреме” за национален приоритет. С изключение на кухите шовинистични лозунги, изписани със спрей по фасадите на сградите и помпането на мускули от свирепи мъже с бръснати глави, през XXI век въжделенията за обединението на българския народ звучат като архаичен идеал от една отдавна отминала епоха, а емиграцията, циганизацията, високата смъртност и безмилостните статистически данни поставят под съмнение самото физическо оцеляване на нацията в следващите 50 години.
За българите периодът между Освобождението и края на Втората световна война е шеметен низ от прояви на върховен героизъм по бойните полета, ожесточени политически противоборства и кървави атентати, но най-вече провалени надежди и заклани с остър сатър мечти. Националното самочувствие е стъпкано под ръбатите грайфери на убеждението, че малка държава като нашата не може да е повече от пластмасова пионка в ръцете на великите сили, които с бездушен цинизъм движат по игралната табла на света отделни хора и народи в услуга на своите геополитически схеми и машинации.
В пълен синхрон с тези нагласи, най-новата българска история се развива под другарската сянка на СССР, след като Чърчил връчва на Сталин лист хартия, подобен на списъка, с който майка ви пазарува в бакалията. На листа на Чърчил, обаче, вместо шест яйца, консерва с копърка, бакпулвер и сминдух, са изписани имената на страните от Югоизточна Европа и прилежащите проценти на английската и съветската сфери на влияние. Голямата синя чавка, която оставя писалката на Сталин, отприщва вълна от брутални репресии. Българската Работническа Партия (комунисти), както се нарича по онова време, ликвидира инакомислещите и заклеймява семействата им, натъпква мръсен парцал в устата на опозицията и постепенно узурпира целия политически и обществен живот. Народният съд прочиства държавата от “фашистки и контрареволюционни елементи”, а овакантените ръководни постове се заемат от полуграмотни партизани.
Образът на братския Съветски Съюз запълва необходимостта от могъщ защитник на вечно онеправдания български народ, но лишен от възможността да отстоява собствена линия на поведение, той заема отреденото му място на раболепен московски сателит върху астралната карта на Студената война. Военната намеса на Варшавския договор срещу порива за свобода, спонтанно изригнал по време на Пражката пролет през 1968-а, подтиква чешкият студент Ян Палах да се самозапали на Вацлавския площад в знак на протест, а самоубийственият му акт е последван от други. Междувременно в България аморфните остатъци на атрофиралото гражданско общество безропотно пригласят на партийните лозунги, а дисидентството ни е мълчаливо, плахо и най-вече несъществуващо.
Православието е отречено, кръстовете са подменени с петолъчки, а образът на свещеника е омаскарен и карикатуризиран по всички възможни начини. Притчите за добротворство, праведен живот и страх от Бога са заглушени от постулатите на червените вождове, които използват цялата пропагандна машина за създаване на култ към собствените си личности. Разточителни многотомни поредици с твърди корици и ситни букви описват теориите на марксизма и ленинизма, възхваляват диктатурата на пролетариата като най-визша форма на демокрация, разобличават опадъчния капиталистически модел и чертаят графики на стигащия до небесата икономически прогрес в братските страни. От десетолевките, двайсетолевките и първите страници на букварите с мек бащински поглед ни наблюдава Георги Димитров, а изпод ниско нахлупения си работнически каскет Ленин е отправил непримирим пламенен взор отвъд пределите на мирозданието, към щастливото бъдеще, което никога не идва. Целта е туморът на червената пропаганда да се впие като чернодробен метил в съзнанието на децата от най-крехка възраст.
Наред с ударниците, стахановците, рационализаторите, бригадирите и тъкачите на десетки станове, като пример за подражание в обществото, се налага образът на хитрия селянин. Личните качества и способности отстъпват пред партийната принадлежност, връзките и шуробаджанащината. Грозно панелно строителство и монолитни административни сгради доминират пейзажа и задушават дребните душици в сенчестата си бетонна прегръдка.
Цялото изкуство се подчинява на принципите на социалистическия реализъм и подлежи на строгия контрол на партийните апаратчици, затова, с малки изключения, остава безлично, сиво и лишено от фантазия. Докато Спилбърг снима “E.T.” (“Извънземното”), нашите “Таралежи без бодли” се фокусират върху сърдити плешиви чичковци и лелки, които си викат през балконите на кооперациите за пакет брашно, стръкче копър или лъжичка захар. Със сантимент подобни филми неотдавна се считаха за абсолютен връх в българската кинематография.
Промените в началото на деветдесетте заварват българското общество объркано, озъртащо се в недоумение и неподготвено за това, което предстои. Други, потънали в дълбока сянка, неприкосновени сили, се оказват далеч по-добре подготвени и поемат с умела и твърда ръка диригентската палка на прехода. През 1990-а настъпва преломният момент за възраждането или самоизяждането и тоталния срив на гражданското общество…
Очаквайте продължението на страниците на моя блог…
ОТНОВО: Поздравления за задълбочения анализ, който си направил и си се опитал да отговориш на многото въпроси….и за да не ги търсиш много, много ) имам препоръка да прочетеш “Задочните репортажи за България” , в които Георги Марков, с цената на живота си, детайлно изобличи Грозната картина на “цветния” комунизъм и неговите най-грозни и уродливи “деца” – бруталност, безпринципност, доносничество, корупция, т.н., които погребват страната и народа ни от поне вече 70 години…. В случай, че си ги прочел ) знаеш какво имам предвид:) Същите червени ПАРТИЗАНИ и полуграмотни СЕЛЯНИ в момента заемат ключови позиции във всички сфери на икономиката, правораздаването, културата и т.н….с цялата си наглост тези деца и вници на КОМУНИСТИ и червени “партизани”, които с шмайзери изклаха истинския елит на нацията, сега парадират и проповядват за “демокрация” …..
Благодаря за мнението ти. Радвам се, че не само аз разсъждавам по тези въпроси. Ще се поинтересувам от книгата.
Много интересна статия и снимката на митинга е уникална.
Тази и много други безценни фотографии могат да бъдат открити на сайта: http://www.lostbulgaria.com/
Pingback: За смъртта на гражданското общество – част 1 | Марин Трошанов
Здравей, Марине и поздрави за страхотния блог в нета!! 🙂 🙂 🙂
Като стане дума за “гражданско нещо си”, все се сещам за оня виц:
“Телефонът в радио Ереван звъни като на пожар. Радиото вдига.
– Добър вечер, обажда се ваш слушател!
– Да, кажете – казва радиото.
– Имам въпрос – казват отсреща.
– Питайте да видим, отвръща радиото.
– Може ли в България да стане гражданска война?
– Не! – бързо рекло радиото.
– А защо не може? – попитали отсреща.
Радиото не се двуомило и казало:
– Гражданска война в България не може да стане по 1 причина – в България всички са селяни…” 🙂 🙂 🙂
😀
Браво за тези 2 статии, Маринчо. Това е тъжната истина. Голямото престъпление на комунизма е било не само репресиите и убийствата – най-страшното престъпление на комунизма са били масовите духовни убийства, които превръщат целия наш народ в народ от страхливци, лицемери и двуличници, защото всички виждат истината, единодушно гласуват “за” каквото им кажат. Смъртта е кратка, физическите болки отминават и се забравят, но душевното осакътяване е с дълги последствия.
Гражданското общество у нас трябва да бъде онази форма на обществото, в която частният интерес, личната сфера на човека, свободата, моралът и правото са основата на системата от отношения. Лично за мен трябва да имаме надежда за бъдещето, защото без нея няма да съществуваме и ние, хората!
Красиво написано, обаче ми се струва едностраннос известно митологизиране, особено за времена на които не си бил съвременник, робувааш на нови пропагандни представи.А истината не е черно-бяла.Да не говорим за сравнението между “Таралежите” и “Е.Т.” Май не си гледал нито един от филмите.Пишеш като софийски журналист-ей так чул нещо си, остнал с някакви впечатление.Между другого това е съвсем различно кино.В западна Европа също няма такива филми..Сравни с стогавашното европейско кино.А за “френската нова вълна” да си чувал?А причините за липсата на гражданското общество трябва да се търсят в турското робство (пардон османското присъствие), както и в манталитета ни.Понеже ще ти кажа една тайна-не виждам голямя разлика в обществото нито преди девети , нито след девети, нито след десети.Противопоставяне, партизанщина- та до политически убийства, келепирък.Между впрочем откъде знаеш, че всички партизани са били малограмотни?Да не си правил проучване?:)Не отива на интелигентни млади хора да мислят едностранно.Иначе ще се въртим винаги в едни и същи омагьосан кръг и по -добре да хващаме гората. Не се плаши не го казах в този смисъл- имах предвид да духваме от страната 🙂
Страхотен виц. Поздравления !!!!!!
Здравей Кристин,
Голямо и добре обмислено мнение като твоето, заслужава сериозен отговор:
Фокусът на статията е липсата на осъзнато и ефективно гражданско общество днес и причините за това в контекста на българското развитие през последното столетие. За мен манталитетът не е въпрос само на ген, а и на комплекс от обществено-политически фактори. Нарочно не съм писал за периода на Османското владичество, защото считам, че е твърде лесно да се оправдае обществената незрялост на народ под чужда власт или ако щеш “робство”. И все пак е имало църковно-освободителна борба и активна революционна дейност. Хората са умирали за висш национален идеал, което не смея да твърдя, че някой (включително и аз) би направил днес.
Периодът 1878-1944 г. въпреки всички противопоставяния, преврати, атентати и нарушения на демократичните права, се характеризира с идеята за обединението на всички българи в една държава. Стотици хиляди са се стичали като доброволци в редиците на българската армия по време на Балканските войни. Още един акт на патриотизъм, какъвто не бихме могли да си представим днес. Националният въпрос изведнъж излиза от дневния ред и под диктата на Москва и Белград през 1946 г. българските власти работят за насилствено изграждане на македонско национално самосъзнание у българите в Пиринския край. Политика преосмислена години по-късно.
Не само заради горния пример, наистина смятам, че устоите на гражданското общество в най-голяма степен ерозират по време на социализма. Докато в други сателити на СССР, има въоръжени сблъсъци, тук всичко тъне в привиден разкош и дори няма дисидентство в истинския смисъл на думата. Народът изгубва съпротивителните си сили като на преден план идват нагаждачеството, шуробаджанащината, доносничеството и един голям всеобхватен страх от системата.
Тук не говорим за сигурността и разходките по тъмно в парка, за обуздаването на циганския проблем, за евтините стоки от първа необходимост или за безвъзмездните суровини от СССР, които умелата политика на Живков осигурява. За мен не е валидно противопоставянето на сегашния и предишния период, защото аз ги приемам като продукт от генното инженерство на същите хора и техните приемници, които не са напуснали властта в продължение на 65 години,
Обичам френско кино. Не обичам посредствени неща да се представят като абсолютен връх в изкуството. Снимани са много филми, но повечето от тях имат по-скоро сантиментална, отколкото кинематографична стойност. Изключения като филма “Време на насилие”, списание “Дъга”, песните на “Тоника”, Васил Найденов и Лили Иванова не величаят системата, а само потвърждават факта, че в една неподвластна на номенклатурата социална среда, можеше да има много повече и разнообразни творчески постижения, от които да се гордеем. И като спомена френско кино – какво ще кажеш за прекрасната френска анимация от осемдесетте и нашето безсилие в областта, което се ограничава с “Тримата глупаци”, интротата на “Лека нощ, деца” и няколко фестивални филмчета. Създателят на Чоко и Боко Румен Петков стана главен аниматор в “Cartoon Network”, веднага щом му се удаде възможност да се развива в нормална конкурентна среда.
Отвори един буквар / учебник / научна статия от онези дни и виж как всяка страница е пропита от малоумна и нагла до безобразие пропаганда. Няма как такава среда да не задушава всички опити за свобода и за истинско изкуство.
Ще прескоча намека ти за “софийския журналист”, защото е безсмислен. Представи си, че съм бургаски / вършилоски или зидаровски (това намигане само ние ще си го разберем)
И накрая, сигурен съм, че не всички партизани са били малограмотни. Няма да се опитвам да намеря статистика по въпроса. Считам, че голямата част от тях не са били квалифицирани за административните и ръководни постове, които са поели впоследствие. Допитвам се до справочна и научна литература по всички въпроси, за които пиша.
Благодаря и за комплимента по отношение на интелекта ми. Пожелавам ти приятна и спокойна нощ!