За смъртта на гражданското общество – част 2

Първата част на статията може да прочетете тук

Гражданското общество в България се влачи на четири крака с разпорен корем и червата му оставят димяща диря по прашните, осеяни с дупки пътища. В исторически план този крах настъпва с подтискащо постоянство, бавно, но сигурно, в продължение на десетилетия. Ето как и защо се случва това…

Между Освобождението и края на Втората световна война българските правителства се сменят по-често от министрите на здравеопазването в кабинета на Бойко Борисов. Пикантните коментари на чешкия историк Константин Иречек показват истеричния пулс на политическия живот в Княжество България. Той разделя близо двумилионното население на три групи: “бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри” (самият Иречек също е бил министър на народното просвещение през 1881-1882 г.)

Въпреки бай Ганьовщината и проявлението на дивите ни ориенталски нрави, в този период от българската история има една ясно предначертана и безусловна кауза, наречена “национално обединение”, на фона на която конюнктурните боричкания за власт губят значение и смисъл. Идеите, средствата и методите за постигането на целта варират в различните периоди след Освобождението, но поривът остава силен дори в моментите на върховно отчаяние, униние и горест, когато страната тъне в опустошението на следвоенните катастрофи. След Ньойския договор българското общество е обезкървено, изнемощяло и унизено, a националният идеал изглежда далечен и неосъществим.

Прехвърлянето на български войски в част от Вардарска Македония и Беломорието по време на Втората световна война става под бурните овации на местното население. Опитите за интегриране на тези територии в българската държава, обаче, са счетени за недопустим акт на агресия от страна на Антихитлеристката коалиция. Въпреки десетките хиляди жертви във войната срещу Райха, които българската армия дава при настъплението на Трети украински фронт през Югославия и Унгария, страната ни не получава статут на съвоюваща и всички територии са върнати на съседите ни. Последвалите десетки години на целенасочена пропаганда дават своя плодовит резултат и днес премиерът на държавата Македония Никола Груевски определя създаването на антибългарски филми като “Трето полувреме” за национален приоритет. С изключение на кухите шовинистични лозунги, изписани със спрей по фасадите на сградите и помпането на мускули от свирепи мъже с бръснати глави, през XXI век въжделенията за обединението на българския народ звучат като архаичен идеал от една отдавна отминала епоха, а емиграцията, циганизацията, високата смъртност и безмилостните статистически данни поставят под съмнение самото физическо оцеляване на нацията в следващите 50 години.

За българите периодът между Освобождението и края на Втората световна война е шеметен низ от прояви на върховен героизъм по бойните полета, ожесточени политически противоборства и кървави атентати, но най-вече провалени надежди и заклани с остър сатър мечти. Националното самочувствие е стъпкано под ръбатите грайфери на убеждението, че малка държава като нашата не може да е повече от пластмасова пионка в ръцете на великите сили, които с бездушен цинизъм движат по игралната табла на света отделни хора и народи в услуга на своите геополитически схеми и машинации.

В пълен синхрон с тези нагласи, най-новата българска история се развива под другарската сянка на СССР, след като Чърчил връчва на Сталин лист хартия, подобен на списъка, с който майка ви пазарува в бакалията. На листа на Чърчил, обаче, вместо шест яйца, консерва с копърка, бакпулвер и сминдух, са изписани имената на страните от Югоизточна Европа и прилежащите проценти на английската и съветската сфери на влияние. Голямата синя чавка, която оставя писалката на Сталин, отприщва вълна от брутални репресии. Българската Работническа Партия (комунисти), както се нарича по онова време, ликвидира инакомислещите и заклеймява семействата им, натъпква мръсен парцал в устата на опозицията и постепенно узурпира целия политически и обществен живот. Народният съд прочиства държавата от “фашистки и контрареволюционни елементи”, а овакантените ръководни постове се заемат от полуграмотни партизани.

Образът на братския Съветски Съюз запълва необходимостта от могъщ защитник на вечно онеправдания български народ, но лишен от възможността да отстоява собствена линия на поведение, той заема отреденото му място на раболепен московски сателит върху астралната карта на Студената война. Военната намеса на Варшавския договор срещу порива за свобода, спонтанно изригнал по време на Пражката пролет през 1968-а, подтиква чешкият студент Ян Палах да се самозапали на Вацлавския площад в знак на протест, а самоубийственият му акт е последван от други. Междувременно в България аморфните остатъци на атрофиралото гражданско общество безропотно пригласят на партийните лозунги, а дисидентството ни е мълчаливо, плахо и най-вече несъществуващо.

Православието е отречено, кръстовете са подменени с петолъчки, а образът на свещеника е омаскарен и карикатуризиран по всички възможни начини. Притчите за добротворство, праведен живот и страх от Бога са заглушени от постулатите на червените вождове, които използват цялата пропагандна машина за създаване на култ към собствените си личности. Разточителни многотомни поредици с твърди корици и ситни букви описват теориите на марксизма и ленинизма, възхваляват диктатурата на пролетариата като най-визша форма на демокрация, разобличават опадъчния капиталистически модел и чертаят графики на стигащия до небесата икономически прогрес в братските страни. От десетолевките, двайсетолевките и първите страници на букварите с мек бащински поглед ни наблюдава Георги Димитров, а изпод ниско нахлупения си работнически каскет Ленин е отправил непримирим пламенен взор отвъд пределите на мирозданието, към щастливото бъдеще, което никога не идва. Целта е туморът на червената пропаганда да се впие като чернодробен метил в съзнанието на децата от най-крехка възраст.

Наред с ударниците, стахановците, рационализаторите, бригадирите и тъкачите на десетки станове, като пример за подражание в обществото, се налага образът на хитрия селянин. Личните качества и способности отстъпват пред партийната принадлежност, връзките и шуробаджанащината. Грозно панелно строителство и монолитни административни сгради доминират пейзажа и задушават дребните душици в сенчестата си бетонна прегръдка.

Цялото изкуство се подчинява на принципите на социалистическия реализъм и подлежи на строгия контрол на партийните апаратчици, затова, с малки изключения, остава безлично, сиво и лишено от фантазия. Докато Спилбърг снима “E.T.” (“Извънземното”), нашите “Таралежи без бодли” се фокусират върху сърдити плешиви чичковци и лелки, които си викат през балконите на кооперациите за пакет брашно, стръкче копър или лъжичка захар. Със сантимент подобни филми неотдавна се считаха за абсолютен връх в българската кинематография.

Промените в началото на деветдесетте заварват българското общество объркано, озъртащо се в недоумение и неподготвено за това, което предстои. Други, потънали в дълбока сянка, неприкосновени сили, се оказват далеч по-добре подготвени и поемат с умела и твърда ръка диригентската палка на прехода. През 1990-а настъпва преломният момент за възраждането или самоизяждането и тоталния срив на гражданското общество…

Очаквайте продължението на страниците на моя блог…

Advertisements