Пътешественик: Северозападна България – част 1

Хайде на екскурзия! Маршрутът в общи линии е ясен – Северозападна България! Решили сме, че единствената сигурна спирка е Видин. За да е интересно, промени може да настъпят във всеки един момент, когато ни скимне. Малкият зелен ситроен C3 лети по Ботевградско шосе, слънцето обилно ни залива с лъчите си, а аз блажено нагъвам пирожка с боза и в този миг животът е прекрасен.

Решаваме, че трябва да видим Ботевия монумент на връх Околчица. Профучаваме покрай къщата музей на баба Илийца и се чудим къде наоколо тече река, за да е могла клетницата да измъкне прословутия кол, придържащ сала.

Околчица докосва сърцето на всеки българин, внушавайки простовато и грубо, но доловимо във всяка глътка въздух, величие.

1 юни 1876-а e. Врачанският Балкан показва своето сурово и негостоприемно лице, посрещайки осиротялата Ботева чета с мъгла и дъжд. Следват рисковани преследвания по хлъзгавите каменни пътечки, престрелки с пълзящите нагоре потери от черкези и башибозук и отекващ сред какофонията от пушечни изстрели, гръм на топове. В кратък момент на затишие, Христо Ботев събира импровизирания си щаб, за да обсъдят обречената ситуация, когато е изненадан от добре насочен неприятелски куршум. Връх Камарата над падината Йолковица се превръща в лобното място на пронизания в сърцето поет-революционер. За да избегнат поругаване, четниците смъкват всички отличителни знаци от безжизненото тяло на своя воевода.

За да увековечи подвига му, през 1938-а българската общественост поставя солиден 35 метров православен кръст на връх Околчица като “място видно, лично, достъпно и близко до последното сражение”. Нетърпеливи да опорочат поредния национален идеал и убедени, че светът започва и свършва с тях, през 1947 г. комунистите чевръсто подменят кръста с петолъчка, която на свой ред е свалена след промените. Криви, грозни антени и прожектори са поставени от “опитна” ръка с цел да попречат на спиращия дъха изглед към необятното, развълнувано море от зеленина, простиращо се на десетки километри, преди да го погълнат мътни синкави далнини. Но по-впечатляваща от всичко е иронията в цитата от Ботевото стихотворение “Хаджи Димитър”, изписан с красиви букви върху паметника. Сякаш поетът е предсказал собствената си съдба, очертавайки с върха на перото пътя към безсмъртието.

Отново сме в движение. Път Е79 безметежно лъкатуши на север. Въздухът е ароматен и свеж. Неусетно гледките се менят – ту ширнали се към хоризонта зелени поляни неутолимо поглъщат слънчевите лъчи, за да стоплят своята твърда, премръзнала от дългата зима гръд, ту дървета и храсти обрамчват пътя, лениво протягайки натежали от млади листа клони. Добре познатите сини табели, отбелязват отбивки към села със странни имена, които човъркат подсъзнанието с вълнуващи въпроси: Дали поне един от жителите на село Плешивец има коса? С какво може да си разгневил боговете в предишния си живот, за да се преродиш като теленце в Краводер? На колко ли години е най-възрастният жител на село Протопопинци и дали го наричат “мъдрия стар попин”?

Видин ни посреща с паметника на скърбящия войн. Има нещо необичайно в омърлушения и западнал на пръв поглед град. Главната улица е потънала в мързеливо провинциално безвремие, магазините са залостени, а в същинската кота нула на града, една дървена пейка, прясно лакирана с европейски пари, стене с тихо скърцане под тежестта на пед възрастни жени. Те клюкарстват развълнувани и невъзмутими, извисили гласове като сирени, подаващи сигнал за въздушна опасност. Над самотните площади в центъра стърчат скучните сиви паметници на социалистическата архитектура, а малките им прозорци отразяват с матов блясък жарките слънчеви лъчи. Човек с повече фантазия би ги оприличил на монолитни остатъци от древна цивилизация сред обезлюден марсиански космопорт.

Но нека първите впечатления не ви заблуждават. Видин чертае безброй пресичащи се и преливащи една в друга граници – границата между сухата земна гръд и задвижваната от могъща, незрима сила река; границата между балканските държави, всеки сантиметър от която пази изписания с кръв спомен за воюващи народи и племена; границата между епохите, спотаена в шуплестите камъни на древните укрепления и зеещите като незараснали рани пукнатини в мазилките на старите сгради. Град с двухилядолетна история, започната от тракийските племена мизи и трибали и продължена от римските окупатори; град дал името на последното средновековно българско царство, управлявано от Иван Срацимир, а според някои изследователи и от неговия син и наследник Константин, дълго след като над българските земи вече е надвиснала сянката на полумесеца; град останал непримирим по време на петвековното иго и през 1872 г. дал на българите първия им екзарх – Антим; град, който и до днес, с кротко търпение и достойнство, чака своето възраждане. А то неминуемо ще дойде – може би, когато Дунав мост 2 стане реалност, а може би в някои далечни по-добри времена.

Скоро става ясно, че всички хора са в градината и повечето от тях се редят на опашки за сладолед “Рафи”. А ние нетърпеливо продължаваме към мястото, където според табелите и Google maps се намира древната крепост, кръстена на нечия баба.

Втората част на статията може да прочетете тук