Ден на гнева

Сергей Станишев е разгневен. Размахва отривисто ръце. Изпълнен е с дръзновение и опиянение от скучното си празнодумие сякаш тъкмо е гаврътнал на екс няколко чашки пиня колада. Обсебил е микрофона, прилъскал го е като ревнива любовница и пъргавите му пръсти милват с гальовен трепет потната пластмасова ръкохватка. Напъден от трибуната, Първанов обикаля сред първомайците и с типичната за обигран селски хитрец мързелива сдържаност, дарява изплезилите влажни езици журналисти със скромна порция мъдрословия. Някои от по-възрастните симпатизанти сенилно протягат петнисти венясали ръце, за да докоснат костюма на месията. Драмата от конфликта между червените титани Станишев и Първанов е с вселенски пропорции. По същя начин, по който в една далечна галактика джедаят Оби Уан сред потоци лава и искри от сблъсък на лазерни мечове се срази със своя обладан от жажда за власт ученик – Анакин Скайуокър, в една червена партия бившият първи се изправи срещу своето собствено политическо отроче, впило със страшна сила нокти в лъскавата тапицерия на председателското кресло. За разлика от джедаите, обаче, червените лидери принадлежат към тъмната страна на силата от самото си политическо зачатие.

Сладкопойният глас на Станишев се носи над изпадналите в екстаз фенове: “Какво достойнство може да има човек, останал без работа и неспособен да помогне на децата и родителите си?” – пита с ловка реторична интонация лидерът на социалистите. И въпреки, че думите звучат състрадателно и красноречиво, аз продължавам да се питам защо този човек е обсебил честването на Международния ден на труда? Не е тайна за никого, че с изключение на политическите си назначения, Сергей Станишев никога не е работил нищо. По всичко личи, че още когато синът на секретаря на ЦК на БКП Димитър Станишев се пръкнал на бял свят през далечната 1966 г. в град Херсон, СССР, трите орисници, пърхащи на малките си вълшебни крилца, са го нарочили ако не за лидер, то поне за ръководител на висока длъжност в партията майка.

Господин Станишев, Вие сте прав. Човек без работа не може да има достойнство. Назначените от Вашата партия олигарси, контролиращи линеещата българска икономика, се оказаха лоши работодатели и бизнесмени. Успешните им сделки се осъществиха за сметка на държавата, съответно за сметка на всички нас. Дали в условията на една реална пазарна икономика, в която капитали, възможности и протекции не са се раздавали в задимените партийни, общински и министерски кабинети, нямаше да е по различно? Дали в един преход без групировките, холдингите на организираната престъпност, показните разстрели и взривовете, нямаше да живеем значително по-добре? Дали ако червената върхушка не беше подпомогнала почти пълния фалит на банковата система през 1996-1997 година и драстичното обезценяване на лева, спестяванията на нашите бащи и майки можеха да бъдат нещо повече от прах на вятъра? Защо 65 години провали не стигнаха на партията Ви да признае своето греховно нежелание и безсилие да помогне на българите да живеят по-добре? Колко още десетилетия, векове или еони ще са Ви нужни, за да разгърнете потециала и възможностите си? Докога ще разчитате личните интереси на клика избраници, глупостта и колективната амнезия да Ви предоставят нови възможности за паразитиране върху топящия се със скорост 112 души на ден, умиращ с пяна на устата, български народ? Алтернатива на кое сте Вие след като сегашното правителство, срещу което гневно роптаете, е нищо повече от логичния резултат на Вашите непрекъснати, катастрофални провали. И ако въпросът ми не е бил формулиран достатъчно ясно, позволете да го повторя: ДОКОГА?