За смъртта на гражданското общество – част 1

Вече повече от 20 години държавни мъже и общественици, с риск да им излезе лабиален херпес на устните, настървено се плюнчат и повтарят до полуда словосъчетанието “гражданско общество”. То звучи загадъчно като екзотичната съставка от джунглите на Амазония в лекарството срещу косопад, което Хорст рекламира всеки следобед преди новините на турски. То звучи като част от заклинание, познато само на малцина стари вещери, които се събират в мазата на пенсионерския клуб в Люлин и кроят планове за завладяването на света. Никой не знае има ли го, няма ли го и дали въобще някога се е срещало по българските земи. Археолози, открили тракийски некропол в трасето на магистрала “Струма”, твърдели, че изкопали останки от керамика, на които след водороден анализ, ясно се разпознавало изображението на дясна предмишница и колянна свивка от гражданското общество през V в. пр. н. е. Междувременно Баба Цеца от село Шишенци споделила в откровено интервю пред регионалния печат, че една нощ видяла тъмна сянка да се носи над земята и едновеременно да грухти като прасе и да лае като куче. Специалисти в сферата на паранормалното смятат, че бабата е сред малцината успели да зърнат неуловимото гражданско общество и да запазят живота си след това.

Аз, обаче, съм сигурен, че това са пълни измислици. Гражданско общество в България няма! А ако някога е имало, то е било притиснато в прашния, сенчест ъгъл на тухлена стена, изнасилено анално, утрепано с тухли четворки, изкъртени от същата тази стена, побито на кол, разчекнато между четири коня, а останките му са били поругани – оставям на вашата фантазия да решите как. Това, разбира се, не е еднократен акт, а продължителен социално-исторически процес, чиито последствия изпитваме и до ден днешен.

“Ти откъде накъде реши, че гражданско общество няма? – ще попита някой. –  И въобще за кой се мислиш, че да се изказваш за каквото и да било?” Ще побързам веднага да задоволя любопитството относно втория въпрос като помоля читателят да натисне тук, а през това време ще изложа аргументите си в отговор на въпрос номер едно. За мен всички доказателства се обединяват в една единствена дума: “ежедневие”. И то не кое да е, а ежедневието на един стараещ се да бъде информиран, с любопитство оглеждащ света около себе си, четящ и търсещ истината млад човек. Защото истината, противно на това, което медиите целенасочено или сляпо следвайки глупавата си рекламна стратегия, опитват да ви втълпят, не е въпрос на гледна точка, а е една единствена, макар да излиза наяве, едва след като всички гледни точки са били взети под внимание – има разлика от земята до небето, нали?

За целите на статията, аз, авторът, предпочетох да персонифицирам гражданското общество, макар да съзнавам, че е доста широко понятие и сигурно в университетските книжарници продават от онези учебници с грозните едноцветни корици, в които съсухрени професори дават различни дефиниции, докато водят кухи, задочни спорове със себеподобните си. Ежедневието ми показа, че в България гражданско общество няма. Ако имаше, то не би допуснало държавно управление, при което за двадесет години населението намалява от близо 9 до 7,5 милиона души с тенденция за пълно физическо заличаване в рамките на следващите няколко десетилетия – без наличието на военно положение, епидемии или значими природни бедствия, в разбирателство и взимопомощ със съседните държави и “великите сили” както на запад, така и на изток. В световната писана история трудно ще намерите данни за такъв брутален, безогледен геноцид и то над собствения си народ. Ако го имаше, гражданското общество не би допуснало младите хора да търсят спасение на Терминал 1 и 2, а кръвта на останалите да изтича безнаказано в канавките между избелелите райета на пешехдоните пътеки или под стълбите на “храма” на Темида. Ако го имаше, гражданското общество не би допуснало глутници кучета да ядат хора по улиците. Не би допуснало в ласкавата светлина на прожекторите “елит” от полуграмотни, назначени по другарска линия, бизнесмени и общественици да налагат “ценностна система”, дневен ред и дори модна и музикална индустрия, перхидролените и силиконовите продукти на която използват за собствена консумация. Разбира се, същите тези “строители на съвременна България” обичат в уютна беседа с овлажнена репортерка благосклонно да споделят с простолюдието истории за предприемчивостта и острия си нюх, на които биха завидели и Стив Джобс, и Доналд Тръмп.

Но като трагична ирония или логичен завършек, под булото на нощта, в навечерието на Великден, пъргави пръсти разравят влажната гробищна пръст, отварят капаците на ковчезите и отмъкват часовниците и златните ченета на миризливите изгниващи трупове – 2012-а Европейския съюз… Колкото и да им се иска на осквернителите, обаче, те не биха могли да откраднат златните зъби от трупа на гражданското общество. Защото гражданското общество е умряло много отдавна и никой не знае къде е погребано. А точно това ще се опитам да разбера в следващата част на статията си…

Втора част на статията може да намерите тук