Моята роза

Стиховете, които ще прочетете по-долу, са писани през късната есен на 2004-а и към днешна дата са последният ми опит за сериозна поезия. Не са много старите ми произведения, под които бих се подписал без многобройни преработки. Това, обаче, е едно от тях и го представям на вниманието ви по същия начин, както се роди – върху измачкан лист от тетрадка, през една късна ноемврийска вечер в студените общежития на студентски град, преди толкова много години…

Когато имах воля, когато бях щастлив,
отидох сред тревата и цвете посадих,
но пустата съдба ме хвърли надалече,
не можех свойто цвете да виждам често вече,
не успях отблизо да го гледам, докато расте,
не успях да видя най-първите му цветове.

Но знаех, че ме помни и вярвах, че ме чака
и пратих му свежия пролетен вятър,
а цветето започна игриво да се смее,
понечи да танцува, припряно да лудее,
захласна се от вятъра, ала потръпна от студа му,
отрони едно свое листо и тихо го прати в съня ми.

Листото погали ме нежно по устните,
събуди ме, накара ме да се огледам,
но когато леко с пръсти го докоснах,
то изчезна, разпадайки се на прах –
твърде дълго със вятъра се бе въртяло,
изцяло се бе обезцветило, нагънало и раздрало.

Мина време – вятърът полетя и избяга,
на пролетните дни най-вече слънцето приляга,
тревата пак се беше ширнала нова и зелена,
цялата природа бе красива, чиста, променена.
Отидох до моето цвете посивяло и тъжно,
обгърнах го с длани, вдъхнах му сили с дъха си премръзнал.

Внимателно помогнах на цветето да се изправи
и то бързо впи в почвата корени здрави –
израстна висока и стройна роза червена
с цвят на кръв, с аромат на живот надарена
и в мига, когато успя нагоре да се възвиси,
в дланите ми впи жестоко всичките си бодли.

Тогава изведнъж звънкият смях на розата прокънтя:
“Не разбра ли, глупако? Нарани те близостта!
Аз съм висока и мога сама да раста,
не смей да закриваш слънчевата ми светлина!”
Отскубнах от нея обагрените в кръвта ми ръце,
отдръпнах се и тежко паднах на колене.

Кръвта ми бавно се стече по стъблото й,
за да я погълне сетне жадно земята
и от нея скоро изпълзяха плевели груби и сухи,
в розата впиха шипове остри, заплетоха стеблата си кухи
и тя остана сред тях – красива, червена и горда,
но за да оцелее, пое част от злобата им отровна.